Постинг
28.12.2013 06:00 -
Люба Александрова: Насаме и не само
Разказ
Беше добра. С всичко и във всичко. С вниманието, съпричастието, милосърдието, изслушването, ласкавата прегръдка. Мека, отзивчива, плавна, лека. От малка беше добра.
Подхожда ти име Добра или Добрина, казваше една приятелка. А те – Зара. Как го пък намериха. Сигурно със свещ са го търсили...
Повече от петнайсет минути да се излежаваш сутрин в леглото е като бавно разтапящ се карамел в устата ти. Бонбон карамел Му. Твърд и податлив, и ароматен. И залепващ по небцето и по зъбите, и отнасящ пломби. Любимият бонбон от детството й.
Като нея. Зара.
Кажеха ли, че е добра, тя притихваше в себе си, отчаяно се дърпаше от думите, които се сипеха, успяваше донякъде да се скрие в стеснителната си усмивка и леко приведената си фигура.
Петелът беше едър, братчето й – дребно. С пръчка, доста по-дълга от самия него. Беше си наумил да пасе петела, да го подкарва с пръчката, нали дядо му така правеше с козите. Петелът не схвана правилно замисъла и с един подскок клъвна братчето по ръката. Напери се и с повтори подскока, този път към главата му. Докато се усети, тя издърпа пръчката от брат си и налетя върху петела. Битката би била може би в полза на пернатия, ако уплахата на Зара не бе преминала в ярост. Удряше и удряше, и удряше. Петелът бе прогонен, но лявото око остана затворено до края на живота му. Зара стоя дълго с пръчката в ръка, замяна, несвестна. Изненадани от случката, родителите й поговориха с нея за доброто и лошото, за преминаването им едно в друго. Доколкото можаха, кратко и ясно за дете на 8 години. Утешиха Зара, че е постъпила добре, защитила е брат си, петелът си ходи, ей го, нищо му няма... Петелът походи още две години. Когато бяха на село, Зара избягваше да го среща. Още повече избягваше да го гледа в очите. И в двете.
Срещата беше насрочена за единадесет. Имаше време да прегледа набързо съобщенията в мобилния или поне да чуе гласовата си поща. Грим не слагаше. Облече черната рокля от трико, избра синия шал, наметна го небрежно на раменете си. Разреса дългата си кестенява коса, прихвана я и ловко я сви във нисък кок. Грим не слагаше. Опита няколко пъти още в гимназията и твърдо реши – не е за нея. Само с гланц на устните, за своите 27 години Зара младееше, изглеждаше като абитуриентка.
Отпиваше права от чая и преглеждаше кой я бе търсил. Кари, да, довечера в 8ч, да не забрави, майка и, обичайното как си, обичам те, Тони от Ню Зиланд, милият , пак беше в депресия, поредната любовна... О, още седем... Няма за кога, пътьом, в метрото. Погледна се в огледалото, черното палто, ботушите с висок ток, шала. Готова.
Не чакаше никога асансьора. Изтичваше по стъпалата, пъргава и лека.
***
Все повече изоставам. Не е мое това време. И аз не съм негова. Беше то. А сега? Плаши ме. Най-вече с тази рекламна буботевица. И с водопадите от информация. Заливат и ме повалят. Аз затова сигурно все повече към брега. Засядам в някоя плитчина, в някой дънер и в корените му се заплитам. Постоявам там, постоявам... Починала, отново опитвам да вляза в широкото, течащото. Починала ли казах, грешка, отпочинала... Засега все още съм отпочиваща, отпочинала... Не че съм далече от другото. Не знам защо толкова се плашим от него. Ако можем, всички ще, като в песента – дим да ни няма. Ама той за кой дим говореше, певецът, пък и кой ли беше, те са толкова много сега и незапомнящи се...
Не ми е вече силата в помненето. Май не е и в нищо. Нали се справям все още. Одобрявам се и се ободрявам.. Грижата за мене си е само моя. Готвя, пера, чистя, разхождам се, чета по малко, ходя. Прочетох, че един Учител индийски казвал за ходенето – стъпвай по земята, сякаш я галиш. Благодарна съм му. Много. Така определено, моето ходене е вече малка галюшка. А Земята, Майчицата, какво ли не понася от нас, та моята галюшка сигурно и идва като риванол за рана. Риванол за нея, риванол за мен. То една рана ли е, ама поне малко от малко.
Чаят не ми е любим. Кафето е. Ранното, преди разсъмване. То е, което ме носи от леглото до кухнята. Пия го с наслада, дълго-дълго. Понякога излизам на балкона да поговоря с Небето и Земята, защото по това време хората спят. Не си пречим. Цяло щастие е, че имам малко балконче, нависоко, та погледът ми прескача отсрещния блок и право в планината. Върха стига. А понякога го и прехвърля. Витоша разделя местоживеенето ми. От северната страна – зиме, живея в София. От южната страна – лете, на село. Това, с галенето, там е най-добро. Защото стъпвам по тревите и пръстта, И кучета вървят с мен. Две. И те галят. Там, за да видя Витоша, излизам малко над селото, на баира, зад боровата гора.
И сядаме на земята. И си говорим, и гледаме планините, открояват ни те, ние сме като в широка купа. Язовира си го обичаме, носим се по водата. Виртуално. Човек винаги е можел много, не го е наричал виртуално... ама е можел. Мисълта, мечтата, видяното с ума и сърцето, какво са... Дали е така и с кучетата...
И гледаме полето, мернем в далечното някоя и друга кола по магистралата. Шарим по дерето с вадата, по стръмното с козичките, катерят бавно и пощипват тревичка. Пъдпъдъци плашливи понякога излитат. Рейнем ли поглед по-далеч и по-високо, там е Витоша. Южната.
И соколи си имаме. Три. Единият е по-малък и по-бавен. Дали са семейство, не знам. Току се стрелнат, хващат ли нещо, не хващат ли... Сокол ли е, нема лабаво, ич се и надай, рече Неда, комшийката, слете у дворо, грабна кокошката, църната и дотука беше.
Така е със соколите. Всеки носи себе си. И те.
***
Тежи й. Доста тежи и от доста време. Но не се отказва. Защото го помни. Тя е чистачката. Носи 50 лв. към пенсията, заедно с вдовишките – ето ти ги, прилични пари за нея. За нейния харчлък. Защото отдавна не купува нищо. Почти. Подаряват й. Дрехи, обувки. Братовчедка й Цецето стигна до гащите. Видя я с какви ходи, от банята излизаше, говореха си... Дантела, изнищена, с едри дупки, неравномерни и дори неприлични... То, дупките не подбират къде да се явяват... Цецето прихна и на следния ден донесе подарък без повод. Научи сестра й и тя донесе. Обзаведе се с нови гащи, пък и бикинести някакви, плитки, едва стигаха до пъпа.
Единствено шапката си беше чисто нейна, така казваше Пепи – шапката си е чисто моя... Купи си бялата шапка в тон с бялата дълга коса, която навиваше на ролки – да е на масури. С два зъба в устата, с нежно, почти бебешко лице, с бистри сини очи и с масурите, Пепи беше като излязла от приказка на братя Грим. Когато не беше с ватенката на мъжа си, светла му памет, а с подареното от Катя черно яке и с бялата шапка, Пепи беше трогателна. Като прибавим и невинните въпроси, които задаваше постоянно, усмивките с двата зъба и любовта към кучетата, беше почти неотразима и незабравима.
На 75, тя почти нищо не помнеше. Но беше осъзнато непомнеща. Знаеше си, беше се примирила и живееше неведомо и щастливо. От няколко години склерозата я догони, хвана я здраво и не я пущаше. Ако трябваше нещо да научи и разбере, питаше съседката. Единствената съседка и приятелка, Олга. От нея не се притесняваше и срамуваше. Звънваше на звънеца, казваше, Оленце, Олченце моля ти се, да вляза да изпуша една цигара с млекце, а?.... Влизаше, сядаха двете и Олга за пореден път беше водеща на предаването „вие питате, ние отговаряме”. Пепи благодареше от сърце и душа, отиваше си и след няколко дни пак идваше с чаша мляко и цигара в ръка за предаването.
Онзи ден някой, някакъв я сподирил, успял да я примами в мазето... Тя сигурно е била любезна, отворила му вратата, оставила кофата и парцала да поговори и упъти... Намерил я един от новозаселилите се в блока. Пребита, със смъкнати панталони, окървавена и насинена. Не обясни нищо – нито в болницата, нито в милицията. Може би месец не се показа вън от дома си. Домоуправителят тъкмо намери нова чистачка... и ето ти я Пепи с ватенката, кофата и парцала мие площадката при входната врата. Заговорих я. Сините й очи присветнаха, после тя сведе глава, хвана ме за ръката и изрече:
Ти ме познаваш, нали ме познаваш?
Разбира се, Пепи. Отдавна сме дружки с тебе.
Вярваш ли, че съм се дала някому? Че съм се дала, аз?!!!
Втренчи се в мен, потекоха сълзи, размаза ги с ръка...
Я не говори глупости... Какви ги дрънкаш?
Синът ми всеки ден ме разпитва и... ми вика курво с курво, дърта курва, как пък не се опъна... курва си, затова... Отиде си баща ми и ти сега го срамиш...
Мина с парцала няколко пъти пода до пощенските кутии, обърса с ръкав очите си.
И ме бие. Не много. По малко. Вика, всеки ден по малко, да ти се трупа. И да те затрупа.
Взех кофата и парцала, поставих ги в ъгъла и я поведох към асансьора. Влязохме у дома, налях по две чашки ракия, запалихме по една. Пепи се отпусна, успокои се и ме попита:
А ти коя беше? Олга, нали? Милото ми Оленце! Олченце, не мога на всеки, ти си ми едничката, от когато...
Докато се усетя, хвана ръката ми я целуна.
Така и не разбрах истина ли е това, което каза за сина си, истина ли е и всекидневния бой. Нямаше смисъл да питам... Нито да обяснявам, че не съм Олга.
Коко и кучето Джеки припнаха след топката. Още беше рано, скрежът по тревата коварен, Коко се подхлъзна и падна. Така победата отиде естествено при Джеки. Детегледачката тръгна към тях, вдигна Коко от земята, поотупа коленете, свали и нахлупи отново шапката му и перна Джеки по главата
Ти защо не гледаш, а? Защо не го пазиш? За какво си?
В отговор Джеки излая веднъж и побягна.
Коко потегли ръката на детегледачката.
Ти защо така? Не е виновен, не е, не е...
Изпъна се, после се свлече на колене и заудря с малките си юмручета земята. Удряше, удряше, докато ръчичките му почервеняха. Детегледачката спокойно го гледаше.
Е, готов ли си вече? Да тръгваме.
Не протегна ръка, да не се изцапа. На кръв й приличаше. Нали по тревата имаше скреж, жули. Детска кожа е, нежна.
***
По алеята вървеше Зара. Видя всичко, приближи и подаде балон на малкия. Балонът беше син, като шала около врата й. Коко не го взе. Погледна Зара
Като очите ти е. Твой си е. Син, като очите ти.
Приготви едно друго за Коледата. Не за Вечерта на Очакването. По-скоро за другия ден. Един път в годината тя гостуваше. Синът я канеше на Бъдни вечер.
Прибра яденето в хладилника. Излезе на балкона. Нямаше ги соколите, но тя се облегна на парапета и дълго ги търси с очи.
Изпитание я очакваше довечера, изпитание... с което тя така и не успя да привикне.
Звънна на вратата. Повтори, потрети.
Реши да почака. Оленцето все ще се върне. Привлече изтривалката на първото стъпало и седна. Не посмя да запали цигара. В коридора тя беше чистачката.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4328
