Постинг
15.01.2014 06:00 -
Андрея Илиев: Убиец на борда
АДЖИН
Ако човек, хващайки аджин, отнеме от
него монетата му, той попада в зависимост
и му служи. Стопаннинът му го вижда, обаче
за останалите е невидим и може да краде какво
ли не, прониквайки незабелязан навсякъде...
Монетата пък е “неразменима”;бидейки изхарчена,
тя неизменно се връща в джоба на притежателя си...
“Демонология и шаманство у равнинните таджики”,
О. Сухарева
1.
Когато нещо има да става, то става. И целият свят да се наговори да го спре, и дяволът да го благославя, и Господ да го кълне – събитията следват своята незнайна и неразбираема логика.
Ето например Гери. Като че ли случайно кобилата от крадливата фондация го дамъкна в офиса си. Снимаха го. После го окъпаха и облякоха в чистак нови дънки и тениска. А на краката му – петите му ги стъргаха с нещо поресто, прилично на стара керемида – се уредиха с бели маратонки. И пак го снимаха. Гери веднага схвана – нищо, че бе избягал от интернат за бавно развиващи – тая кучка бе получила поредната пратка от чужбина и неговото пременяне е част от мъглата, с която крие кражбата... После благодарение на тези дрехи и банята успя да се намъкне в супермаркета. И докато дебнеше персонала да се заприказва, разбра, че охранителната система в склада не работи. Тлъстякът, който веднъж го изрита по задника, каза, че фирмата, поддържаща техниката, отстранявала голяма авария на друго място... И той се намърда там. Качи се на един от рафтовете – поне четири метра от пода, - сви се на кравай и заспа.
Когато се събуди, вече бе тъмно и супермаркетът бе затворен. Естествено, бе гладен. И естествено, затърси кашончетата с шоколад. Яде. После намери палетите с кока-кола и пи.
Оригвайки се, мина като чорбаджия през целия склад. И не беше ли? До сутринта всичко това бе на негово разположение и той трябваше да избере какво да изнесе. Шоколад?... Трябваше да го яде сам. Трудно се пласираше... Алкохолът тежеше. Луканка?... Прияде му се. Намери и нагриза няколко щафети.... Не вървеше.
Все пак се върна на пиенето. Откри два палета с шотландско. Е, поне така твърдяха етикетите. Качи двайсетина бутилки до най-горния рафт, току до капандурата на покрива. Бе намерил кашон с въжета за простиране. Навърза пет бутилки за гърлата и започна да ги пуска по ламарината. Когато спряха да опъват, хвърли навън края на въжето. Така - пет пъти. После напълни торба с шоколад и торба с колбаси.
Беше някъде доста след полунощ. Умори ли се?... Просто седна, подпря се в някакви сандъци и припали една с трева. И докато дърпаше и мъркаше от кеф, смяташе колко дози ще си вземе с отмъкнатото.
Стресна го онова странно “чир”.Като на врабец. Обаче по така... Извърна се неохотно и го видя.
Приличаше на тригодишно дете. Но кирливо и мръсно. Косата му бе дълга и сплъстена. И с козина като кученце. Вървеше обаче сигурно и уверено. И през десетина секунди изстрелваше това доволно “чир”.
Какъв боклук му бе пробутал Ръмпи, та му се привиждаха тия?... Ама като погледнеш, без пари – толкоз. Е, уж на вересия, но той си знаеше, че Гери никога няма да може да се издължи по курса. “И как – ядоса се той, - като ще вземе сега уискито по петарка на бутилка?”
Дребосъкът приближи до Гери и завря любопитен поглед в лицето му. Беше кривоглед и много мускарав. И преди да успее да си отвори устата, бръкна в кашончето с шоколад до него, извади един и без да го разопакова, го захапа.
- Хей – несигурно извика Гери.
Очичките му – тъмни, пъргави – застинаха. После се извърна чевръсто и се опита да избяга.
И щеше да успее, ако Гери не бе видял голямата златна монета между косите му. Ахна. И по-скоро механично, отколкото следвайки някакъв план, протегна ръка и я докопа.
Мъникът се замята, чирикайки неистово. Някаква връвчица се скъса, той политна напред и встрани, а златото остана в ръката на момчето.
Извърна се и го погледна. Стори му се, че в очите му има сълзи.
И как няма да реве – в ръката на Гери грееше голяма, ама голяма златна пара! Точно пара, не монета. Той я стисна лакомо и вдигна очи.
Дребосъкът пак зачирика – бързо и нервно.
- Хайде, къш! – заплашително изсъска Гери.
Само млъкна. Дори крачка не направи назад.
- Чу ли?
Ами. Въобще. Дори пристъпи напред.
- Ей, Врабльо! – заканително проточи Гери. – Стой там.
Спря.
- Какво си ти? – озадачен попита момчето.
Като зачурулика...
- Стига! – изрева той.
Млъкна.
2.
После? Мълчаха. Сигурно поне десет минути. Гери гладеше златото в ръката си и се чудеше как да се чупи. Мъникът стоеше на три метра от него неподвижен и напълно безучастен.
Гери се размърда. Прехвърли торбата с шоколада през рамо и пристъпи към рафтовете. Метна я на първия и дори не видя как мъникът се озова до нея. Грабна я като перце и зачурулика, хвърляйки поглед към прозорчето на покрива.
Беше още тъмно, но на изток вече светлееше.
Гери хвърли края на въжето и се обърна с гръб към ръба на покрива.
Онова пак се разчирика, едва не го събори и затрополи по ламарината. С едната ръчичка се хвана за въжето и скочи в почти четири метровата бездна. И с торбата!...
Гери изстина. Изчака да чуе вик и тупкане. Нищо... Обърна се на четири крака и надникна. И веднага се прибра – дребосъкът се катереше обратно.
- Чир. Чир?
- Ти си бил голяма работа – със завист рече Гери. – Трябва да се измитаме. Макар че още някоя бутилка уиски няма да ни е в повече.
- Чир.
И потъна в капандурата.
Гери се заспуска. Никога не беше го правил, след като е пушил. Чувстваше се лек, силен. Но ръцете май не стискаха добре... Последните два метра ги взе като асансьор. Тупна и изохка. Миг след това до него застана мъникът с найлонова торба, преметната на гърба му като раница.
- Десет бутилки? – зяпна Гери. – Че ти самият тежиш ли толкова?
Хвана единия край на въжето и го издърпа. Едва ли щяха да разберат... Пък и да разберяха... Ченгетата да се закатерят за такава дреболия на покрива? Абсурд!
Бяха в задния двор, обрасъл с храсти и висока трева. През деня си бе направо терариум – змиите се печаха като куроритисти на Слънчев бряг. Сега обаче сигурно спяха – утринният хлад не им понасяше. Или поне така се надяваше Гери. Награби няколко торби. Мъникът го последва.
Някъде към седемдесет метра – толкова бе до изоставената сграда на бившето мюфтийство. Някога я национализирали, после реституирали. Сега три различни ръководства, всичките законно регистрирани, така се бяха засъдили, че още поне десет години тук щяха да се прескачат само плъхове и просяци. Вторите бяха в предната част, там имаше читави стаи със столове и най-важното – с мокет. Отзад, където в обширен кабинет на втория етаж се бе настанил Гери, идваха рядко.
- Ами да поспим – каза той на дребосъка, когато примъкнаха цялата плячка след третия курс .
Показа му парата, лапна я демонстративно и се опъна на изтърбушения дюшек в ъгъла.
3.
Ръмпи си бе на мястото:в кафенето до стадиона. Маркови дънки, жълти мокасини от естествена кожа и синя италианска тениска. Къдри като курва и обеци на ушите. Ходи и на фризьор... Но не е педал. Ръмпи е мъжкар. Гери искрено му завижда и тайно си мечтае да стане като него.
Тръшна се на един от столовете и внимателно се вгледа в лицето му. Нищо. Усмихна му се и пак зарови в мобилния си. Гери и това мечтае:да има такъв джиесем. Да... Все някога ще стане.
- Ръмпи – започна той.
- Слушам те, Гери.
Говори неприязнено:мисли, че пак ще крънка на аванта.
- Искам да си върна дълга.
- И аз искам – усмихна се той.
Като се усмихне, става направо като... абе като любовник от мексикански сериал. Зимата обикновено гледа много телевизия из разни гари и клубове. Заради топлото. Та знае как се усмихват тия, за които мадамите реват като магарици.
- Имам двайсет бутилки уиски.
Е, всъщност бяха повече. Но реши да остави половината за по-нататък.
- Менте – разочаровано махна с ръка Ръмпи.
- Оригинално! – възпротиви се Гери.
- Да, бе! Пак ли си отарашил някой павилион?
Не. Не виждаше мъника. Той бе седнал в краката му и гледаше двамата в устата.
- Ама и твоята стока не я бива – заинати се Гери.
- Хей, малкият!
- Виждаш ли го?
- Кого? – озърна се обезпокоен младежът.
- Тоя – кимна Гери.
Ръмпи проследи погледа му. Нищо, нищо... После пак надигна очи. Съжаление – една кофа съжаление...
- Халюцинации – констатира с разбиране той.
На Гери му идеше да заплаче. Поколеба се. Извади парата от джоба си. Мъникът се раздвижи обезпокоен. Стисна я в изпотената си длан.
- Чир! – чу се писък в краката му.
Гери се уплаши да не скочи отгоре му и трясна монетата на масата.
- Злато – ахна Ръмпи.
- Злато – кимна Гери. – Виждаш ли го?
Пласьорът взе златната пара, запревърта я в ръцете си.
- Чир! Чир! – крещеше дребосъкът и скачаше край стола.
Гери се заозърта уплашен. Хората обаче си стояха по масите...
- Прилича на римска – промърмори Ръмпи.
- Значи я виждаш? – преглътна Гери. После плахо продължи: - А това?
Младежът погледна натам, където сочеше ръката на Гери.
- Какво? – озадачи се.
- Малко космато същество. Колкото бебе. Ама не е бебе.
Очите на Ръмпи се разшириха.
- Чирика. Не чуваш ли?
- Гери...
- Не ми говори глупости, Ръмпи! Това го взех от него! Не може да виждаш златото, а тоя Врабльо – не!
И понеже дребосъкът като нищо можеше да грабне парата, той пресегна и я прибра.
Помълчаха. Ръмпи се изкашля и започна:
- Това наистина може да оправи дълговете ти, Гери.
- Не само тях, Ръмпи, не само тях. Това ще ми осигури трева поне за година напред. Просто дай свястна оферта.
Уцели... Но това после. Нещо друго не му даваше мира.
- Дай си ръката.
Ръмпи послушно я протегна. Гери го дръпна надолу и сложи отворената му длан върху главата на човечето.
- Усещаш ли нещо? – попита с надежда.
Ръмпи го погледна със съжаление.
- Не, Гери.
4.
Колата – лъскаво беемве с гърмяща музика – спря до бордюра, от седалката вдясно изскочи Гумения и хвана Гери за рамото. Дръпна го и буквално го запокити отзад. После се тръшна до шофьора и преди да е затворил вратата, потеглиха с мръсна газ.
- Ей, албанският реотан – извърна се назад бившият боксьор. - Да не си помръднал.
Сякаш той пращи от мозък... Кой би посмял обаче да му каже? Поне Гери не, нищо, че е от интернат за бавно развиващи се.
Излязоха на булеварда, който водеше към изхода на града.
- Какво си загазил бе, охлюв – поуспокои се Гумения.
Гери вдигна рамене – хабер си нямаше.
Влязоха във вилната зона. След няколко завоя спряха пред врата от ковано желязо. В дъното на двора червенееше огромна къща, прилична на замък. Гумения отвори, хвана го за лакътя и го поведе към дървена беседка. Когато Гери видя към кого вървят, изтръпна.
Здравко. Боса. Толкова бе страшен, че дори и прякор не смееха да му сложат. В тоя град всичко минаваше през него – от зареждането на магазините с хляб през това кой ще е кмет до дрогата в заведенията.
Гери усети, че трепери.
Боса мълчаливо му посочи пейката срещу себе си. Огледа го, изхъмка неопределено и се опита да завърже разговор:
- Как си, дребен?
Гери крадешком обърса избилата пот по челото си.
- Дай ми я.
Опита да се направи на дръж ми шапката, понечи да попита какво... Тежкият поглед на мъжа буквално го смаза като валяк. Бръкна в джоба си и извади златната пара. Пресегна към него. Той обаче се вторачи в мръсната му, с неизрязани нокти, ръка и посочи с брадичка да я остави на масата. Взе я със салфетка. Лицето му се отпусна.
- Римска – каза след малко. После пак го погледна строго: - Откъде я открадна?
Гери започна да обяснява, заеквайки. Супермаркета, мъника...
- Глупости – прекъсна го раздразнен Боса. – Знаеш, че не си поплювам. Знаеш ли?
- Знам – изплака момчето.
Той го гледа известно време, без да мигне – така, както змията гледа птичката преди да я клъвне с отровата си.
- Друсаш ли се?
Гери призна. Здравко поклати глава укорително. Изхъмка. После го изгледа с досада:
- Хайде, чупката.
Гери стоеше като втрещен.
- Гумения! Изнеси тоя боклук!
Оня грубиян се появи буквално отникъде, хвана го за врата и го изнесе оттатък портата от ковано желязо. Не пропусна да го изрита за сбогуване...
5.
Първото, което видя, когато влезе в бърлогата си, бе Врабльо. Седеше... Майко! Не може да бъде!... Врабльо седеше на... Не, това беше шега! Стига, бе!... И сякаш като потвърждение на невярващите му очи и още по-невярващия му мозък, той каза едно кротко:
- Чир.
Което звучеше като “истина е, не е мираж”.
Защото това, на което седеше Врабльо, бяха пачки с пари – левове, долари, евро. Десетки хиляди, стотици... А може би... милион?
- Мале – изпъшка Гери.
- Чир-чир – отговори мъникът.
Момчето клекна. Нямаше лъжа, нямаше измама – под мръсното дупе на Врабльо като тухлички бяха акуратно наредени в куб банкноти – стегнати с хартийка или ластик. Посегна като замаян.
- Чир-чир – застана срещу него Врабльо.
За първи път му се опъваше. Нещо повече – имаше нещо плашещо в еднообразните звуци, които издаваше.
- Какво, по дяволите...
Внезапно проумя какво искаше странното същество:парата!
- Няма да стане – изпъшка Гери. – Не е у мен.
И в същия момент усети тежест в джоба си. Бръкна и смаян я извади. Жълта, блестяща, с оня брадат мъж от едната страна. Помисли, че сънува. Че нещо му има... Макар че май от доста време нещо му имаше...
Лигите на Врабльо едва не потекоха. Гледаше парата, както Гери гледаше купчината банкноти. И като зачирика... Момчето стисна златото и подпря брадата си с юмрук.
- Чакай – рече бавно. – Това срещу купчината. Така ли?
Чирикането стана някак радостно.
- Значи това за теб е по-ценно от мангизите – продължи Гери унесено.
Нямаше нужда от кой знае колко акъл – така беше. Обхванат от внезапна лакомия, той уклончиво промърмори:
- Малко са. Искаш да ме прекараш съвсем евтино.
Врабльо застина. После като че ли си отдъхна, изстреля едно “чир”, което прозвуча почти като “чакай”. И изчезна – ей така, просто се стопи пред очите му. Гери клекна до парите и започна да ги оглежда. Хрумна му да ги преброи. После една страшна мисъл го накара да изстине:ами ако бяха фалшиви?... Зарови из пачките – имаше нови, имаше и употребявани. Ако това гадно и мръсно същество... Айде бе – двайсетина грама, па било и римско злато, да струват милион? Е, добре, седемстотин хиляди... Здравият разум не можеше да го допусне.
Взе банкноти от няколко пачки. Събра парцали, дъски, хартии и затрупа с тях купчината пари.
6.
Първо опита в пицарията. Поръча си най-голямата пица и подаде със страх двайсет левовата банкнота. Касиерката го изгледа критично и скришом я прекара през устройството за проверка. И му върна ресто! Значи... Значи всичко бе окей! Купи си шоколад и натурален сок. Седна в ъгъла и се наяде, както скоро не бе го правил.
После мина през няколко чейндж-бюра. Гледаха ги, стискаха ги, осветяваха ги – всичко бе наред!
Оставаше най-важното – да се снабди с дрога. Зави с пълен джоб дребни банкноти към “офиса” на Ръмпи.
Първо, беше там. Второ, беше гузен. И Гери като ток го удари мисълта:ето кой го бе изпържил на Боса! Толкова бе очевадно, че чак му се приплака. Понечи да се върне, но той вече го бе видял.
- Гери!
Приближи неохотно.
- Онова тук ли е? – мазно попита Ръмпи.
Прегърна го през рамо и го поведе към градинката отсреща.
Гери се огледа:Врабльо го нямаше. Обхвана го тревога. Ами ако си прибере парите?... Беше много глупаво, че ги остави така...
- Не – отговори на повторното питане на Ръмпи.
Навлязоха в една от сенчестите алеи. Наоколо бе мръсно и безлюдно.
- Знаеш ли, поразрових из книгите. Май говориш истината.
- Каква истина? – зяпна Гери.
- Ами наистина има нещо край тебе...
- Ти не ми ли повярва?
- Аджин.
- Какво?
- Съществото се казва аджин. Дух. Живее по бунищата. Силата му е в паричката. Тя къде е?
Знаеше, мръсникът му с мръсник... Гери мушна ръка в джоба, разрови банкнотите и напипа парата.
Ръмпи го изгледа особено и се почеса по врата.
- Държиш ли паричката, ще ти слугува.
- Абе, глупости... – млясна притеснен Гери. – Имаш ли?...
- Нямам.
- Ще платя.
- Хе-хе!
- Имам пари – ядоса се Гери.
- Да, бе – отегчено махна с ръка Ръмпи.
- Да се разплатим – избухна момчето и извади ръка от джоба си.
По земята се посипаха банкноти. После нещо изчатка и в краката на Ръмпи се търкулна парата...
Следва продължение...
Утре
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4316
