Книголюбие :: Ружа Велчева: Стокхолмски синдром

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

14.03.2014 06:00 - Ружа Велчева: Стокхолмски синдром

Автор: knigolubie Категория: Изкуство

Прочетен: 875 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 19.03.2014 06:08

Разказ

Този глас ще ми липсва! Колкото и невероятно да звучи!
Женски глас без лице. Име, което и на сън ме стряскаше месеци наред. Глас - закана. Глас - присъда. Шептящ в телефонната слушалка винаги ненавреме. Или по-скоро - точно навреме. Тогава, когато съм слаба и ранима най-много. Тогава, когато всички възможни пътища са изгубени и страхът пропълзява по вените ми, гаси мозъка ми, събужда ранения звяр в мен и аз се свивах в студената си бърлога като смъртно ранен звяр, който гледа ловеца вече с примирение. И сам вика смъртта.

Глас, който звучеше с увереността на лекар, че пациентът му е безнадежден случай! И е готов сам да легне в пръстта, защото отърване от този глас няма. Хватката е желязна, мъртва хватка. И губиш сетния си дъх в безмилостните пръсти на безнадеждността.

Понякога се мъчех да си представя лице. Гадаех биографията на женския глас. Представях си, че има майка на моята възраст и се питах дали би искала това да се случи и на нея. Едва ли! Когато болката е чужда, човек се чувства много често направо щастлив, че това не е негов проблем, че болката, която предизвиква в другиго е просто работа и това не я засяга. Нейните близки са защитени, на тях това просто не може да им се случи….

Кой знае!… Много често Бог си знае грижата за бедните Божиите птички!… Но и тази мисъл не ме успокояваше. Чуждото спокойствие не ме дразнеше. Бях свикнала с болката. Както безнадеждно болният се радва на болката, защото тя му съобщава, че още е ЖИВ!…

Странна вселена е човешката душа, особено тази, която е ранима, обезверена и въпреки всичко заредена с отчаян оптимизъм!

Днес гласът беше различен. Долових лека нотка на съжаление, че повече няма да се чуваме. Някаква топла тъга имаше в това сбогуване. Понякога и палачът може да заобича поредната си жертва. Животът е толкова многолик и неразгадаем.

С много труд, лишения и всевъзможни комбинации бях свалила дълга си до изискуемия минимум. Вече можех да си поема дъх, а просто не можех дори да се зарадвам. Бях привикнала с терора на безликия глас.
Болката ще ми липсва.

Как ще разбера дали съм жива?

Нагоре