Книголюбие :: Нели Пигулева: Верните кучета

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

24.03.2014 06:00 - Нели Пигулева: Верните кучета

Автор: knigolubie Категория: Изкуство

Прочетен: 1686 Коментари: 1 Гласове:

ВЪЛЧИЦАТА

Вълчицата се влачеше едва.
Кръвта от раните чертаеше пътека,
която тутакси попиваше в прахта.
Зад хълма слънцето изгряваше полека.

В очите й, от болка избелели,
небето бавно – като за последно – капеше.
Навлязла беше на смъртта в пределите.
И силата й – бучка лед – се стапяше.

Тя трябваше да стигне до вълчетата –
да им разкаже всичко за капаните,
за зъбите им, дето стръвно светват,
преди да впият челюсти в плътта им.

Смъртта я водеше от пладнето към мрака.
Не мислеше за друго – само за децата.
Не помнеше ни глутницата, нито единака,
с когото виеха преди срещу луната.

По обед слънцето замря високо. Нейде кресна сврака.
Вълчетата излязоха сами за плячка във гората.
Вълчицата, усетила, че никой в къщи не я чака,
спря. И издъхна. На пътя точно по средата.

От хълма с бавен поглед я изпрати единакът.

. . .

Верните кучета.
Верните, верните северни кучета,
които теглят шейната с опънати шии.
Някой знае ли
какво си мислят верните кучета,
докато дърпат впряга по снежната диря?
Знае ли някой
кого обичат верните кучета?
Стопанина със камшика?
Следата от плаза?
Или месото в торбата?
А може би бързия бяг?
Може пък да им се струва,
че ако тичат по-бясно,
ще избягат накрая от впряга,
ще се изскубнат от каишите кожени
и ще прехапят юздите.
И тогава ще тичат свободни,
по-бързи от най-бързите хъски,
по безбродната снежна безбрежност,
все натам – към луната, която трепери от студ,
вкочанени и гладни – свободни,
като бялата степна вълчица в небето,
която тъй странно им е позната.
Свисти над главите камшикът.
Над главите на верните кучета.
А на тях им се струва,
че бялата степна вълчица в небето им пее.

РЕКАТА

Когато вятърът премине сипкав през мъглата,
надипля речната вода на бръчици кафяви.
Мъглата капе лепкаво по корабите стари.
И корабите свирят глухо – дават знак, че плават.
Така се разминават в сивкавата слепота,
която два пъти в годината затиска старата река.
Какво е два пъти в годината за речното й битие,
видяло и запаметило векове и хора.
Реката знае всичките ми имена –
откакто бях тръстика покрай тинестите брегове,
а после – речно дяволче – бодливо и ръбато,
докато станах камъче обгладено и кръгло.
Добре че не говори – нямаше да искам да я чуя
да ми припомня колко съм непостоянна –
почти като водите й, в които още Херодот
е забелязал, че не можеш два пъти да влезеш.

Нагоре