Постинг
09.04.2014 06:00 -
Анелия Гешева: И беше ден. И беше суета
***
Вълк ми е, ветре, изгората,
вълк ми е либе чакано -
далек от господ и хората:
очи и зъби в шубрака.
Орел ми е, ветре, севдата,
севдата, още сянката:
поглед му тегне за девет
воденичени камъка.
Мечка ми, ветре, тайната –
спи в пещера дълбока.
Я духни, ветре, отрано,
че иде пролет стоока.
Събуждай тайна-стръвница,
преливай реки и стомни.
Змия ми е, ветре, душицата:
кого целуне – горко му!
ЕНЬОВДЕН
Давам ти, ведо, вранята коня
да го пришпориш в тъмни оврази.
Давам ти още пръстена, оня,
дето от тебе, ведо, ме пази.
Давам ти тънък гребен-костица
да си прибираш по месечина
косата дълга, златна пшеница.
Давам ти още вярна дружина.
Давам ти тежък наниз-алтъни
да ти подрънква на бялата пазва.
Китка ти, ведо, китка от тръни
сама-самичка, ведо, приказва:
- Давай й, давай: севда и злоба,
и младост дай й, гиди юначе!
И ще те стигне клетва-прокоба:
да видиш веда... веда как плаче.
ВЕЧЕР
И беше ден. И беше суета.
И беше тихо. И нощта се стече
в ръцете ми. И беше нежността,
която ме боли до смърт. И беше
око, което вижда любовта –
прегризаната стръв на битието.
И беше страх. И беше самота.
И бях луна. И ти ми бе небето.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4316
