Книголюбие :: Божидара Цекова: След концерта

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

13.05.2014 06:00 - Божидара Цекова: След концерта

Автор: knigolubie Категория: Изкуство

Прочетен: 949 Коментари: 0 Гласове:

Разказ

Събуди се с намерението да запомни съня си, но мисълта прогони безплътните образи, те се разлетяха, избледняха, и се изпокриха в диплите на онази нереална приказност, откъдето бяха дошли. Остана само предчувствието за неочаквано събитие, за някакво предзнаменование. Не би могъл да определи знака на предстоящото, но се надяваше да го споходи приятно преживяване. Тези неоформени, разпокъсани мисли се въртяха в главата му, докато пиеше сутришното си кафе и повдигаше кръвното си налягане. Деян с усмивка загърби „съдбовното„ съновидение и се съсредоточи върху работата, която му предстоеше: репетиция с оркестъра и вечерта концерт. Спокойно очакваше своето представяне с концерт за цигулка и оркестър опус77 в ре мажор от Брамс, едно от върховите постижения в изпълнителското му майсторство.
Деян Димитров, на трийсет и осем години вече световно известен цигулар - висок и слаб, с дългите си ръце и детинска физиономия приличаше на бързо израснал хлапак. Така го възприемаше и публиката когато се появеше на подиума, но той веднага я омагьосваше и притихнала, и подчинена я отвеждаше в своя свят.
През целия ден внушението от неуловения и неразгадаем сън се прокрадваше в съзнанието му. Обхвана го нетърпение, възбуда и лек смут. Очакване – това бе най-точното определение на състоянието му. Какво очакваше? Да получи особено престижен ангажимент? А може би жената на неговия живот ще бъде тази вечер в залата. Като светулки в тъмна нощ, припламваха спомени от една голяма любов. Тя ще бъде на концерта. Дали ще му каже, че е напуснала мъжа си? Имаше нужда от нещо, което да внесе емоция в напрегнатия му, но еднообразен живот. Часовете на педантично изработване на всеки тон, докато се превърне във вик, вопъл, стон, милувка, смирено обожание или вихрена страст, се редуваха с търсене на терминали, обеди поднесени с неизменната усмивка на стюардесата и настаняване в луксозни хотели. Вечерите – себераздаване в препълнени зали, дълги аплаузи и поздравления, изискани вечери с професионални разговори и самотни нощи завити в колосани чаршафи.
Настъпи мигът, в който застана пред оркестъра с лице към стотиците очи. зала „България”, която на времето му се струваше огромна, придоби размерите на уютен камерен салон. Винаги се върнуваше. Навремето дясното му коляно притреперваше, но щом допреше цигулката до брадата си, безпокойството изчезваше, изпълваха го образи, мисли, чувства и страсти, чрез които разговаряше с публиката, с човечеството, а рядко, но тази вечер се случи – в един миг имаше усещането, че се доближи до Бога. Прозвучаха заключителните акорди. Винаги първата му мисъл беше: „Дано не изръкопляскат веднага”. Залата мълчеше като хипнотизирана, трябваше ѝ време докато се опомни. Тези мигове тишина са най-голямата награда за усилния труд, отдаванвето и таланта. Публиката ръкопляска и от възпитание, но трудно онемява. Деян се поклони много пъти, изсвири няколко биса, почувства се уморен, а стотиците очи искаха още, те не го жалеха..
Тясното помещение между сцената и гримьорната се изпълни с приятели, познати, и непознати, и цветя. Приемаше поздравленията усмихнат, но леко разсеян. Търсеше някого. Забеляза я. Стори му се по-хубава от всякога. Погледът му отскочи към мъжа до нея.”Още са женени!” Тя го прегърна и целуна, съпругът ѝ му стисна ръката. И двамата го обичаха. Обеща да им се обади, но нямаше да го направи.. Щастието им го смазваше. „Нищо не се случи!” си помисли и настроението му се скърши. След тях някакъв мъж го поздрави на български със силен акцент, въчи му картичката си и го попита:
- Свободен ли сте утре в единайсет часа?
- Да, защо?
- Значи в единайсет в сладкарницата на „Шератон” – приключи разговора мъжът и отстъпи място на една възхитена възрастна дама.
Деян пъхна картичката в джоба си без да я погледне. Реши, че непознатия, който така нахално му определи среща, е импресарио или журналист.
Прибра се по малките часове и спа до късно. Сутринта до чашата с кафе намери бележка: „Ще се върна за обяд. Браво! Целувам те!” „Браво!” – голяма похвала от старана на майка му, неговия доживотен учител. Тя правеше разбор и забележки на всяко негово изпълнение. Понякога се дразнеше от перфекционизма ѝ, но признаваше че е права и се вслушваше в мнението ѝ на изпълнител и музикален педагог. Със задоволство помисли, че ще прекара деня с нея, когато се сети за срещата в единайсет. Ядоса се, че не отказа на непознатия. Можеше да не отиде, но не бе в стила му. Изпи набързо кафето, не се обръсна и взе такси. Намръщен и нервен се отзова в ресторанта с пет минути закъснение. Погледна картичката, за да знае с кого ще разговаря, прочете Димитров, не обърна внимание на другите данни и се помъчи да възстанови физиономията, но не успя. Добре, че непознатият се изправи и с жест го покани на масата. Деян видя едър мъж, около шейсет години, с гъста бяла коса, загоряло лице и напрегнати, втренчени в Деян големи сини очи. Имаше нещо познато, но със сигурност не го е срещал преди. Ръкуваха се и настъпи неловко мълчание. Непознатият явно очакваше Деян да поведе разговора и той го направи.
- Каква е целта на поканата Ви?
Въпросът изненада мъжа.
- Исках да се запозная с Вас – глупаво прозвуча отговорът.
- И само затова е тази среща? Аз нямам свободно време.
Деян се надигна от стола готов да си тръгне. Мъжът го спря и нервно попита:
- Прочетохте ли визитката ми?
- Да, господин Димитров – със същия отенък в гласа отвърна Деян.
- Значи сте забелязали, че сме с еднакви имена?
- В България има много Димитрови.
- Но само двама с името Деян и поясни - майка ти не харесваше родителите ми и дипломатично те кръсти на мен. Здравей, сине!
Откритието подплаши мислите на Деян, те се пръснаха, а чувствата застинаха. Остана материалната му обвивка изпразнена от съдържание.После се появи, като избледнял спомен, представата му за тази среща в детството. Непознат мъж протяга ръце, той се хвърля в обятията му, плаче и повтаря, като безумен: ”Татко!Татко!” Масата ли му пречеше сега да прегърне баща си? Не, разбира се. Дългогодишната раздяла спокойно, но властно попита: „С какво право те нарича „сине”?!” Мислите се върнаха подредени като войници, чувствата и думите застанали „мирно”, чакаха заповед за нападение или отбой. Деян отново се вгледа в мъжа срещу себе си. Почерни косата му, поизглади бръчките и го позна. На една снимка прегръщаше майка му. Когато попита дядо си кой е този човек, той поясни: - Един наш приятел. Умря преди години.” Казаха му, че баща му е избягал и е някъде по света, но не се обажда. На Деян не му стана ясно как се бяга от една страна и си обясняваше, че баща му е избягал от него и от майка му и толкова дълго е бягал, че се е спрял някъде „по света”. А сега върнал се „от света” седеше срещу него и той трябваше да каже нещо, а не знаеше какво. За малко да го попита как намира София след толкова години. Изпитваше желание да стане и си тръгне, но нещо го задържаше. Зарадва се на сервитьора, който застана до масата. Поръчаха.
Останаха отново сами един срещу друг. На лицето на мъжа се изписа чаровна, подкупваща усмивка, която подразни Деян, като че с нея казваше: „Аз навремето направих беля, но ти сега ми прости”.
- Докога ще мълчиш?
- Не знам какво да кажа. Ние сме случайно запознали се непознати. Ще изпием по едно питие и ще се сбогуваме.
- Така ли възприемаш нещата? Жалко. Ние сме баща и син.
- Какво всъщност искате? Да ви почувствам като баща? Къде бяхте през всичките тези години?
- Не можех да остана в страната. Аз бях талантлив музикант, не от твоята класа, но много добър. Стоях без работа, заради произхода си. Бях в затвор с доживотна присъда. Свирех в ресторант. Това работа ли е? Но трябваше да се яде. Противно ми беше да мисля едно, а да говоря друго, да изпълнявам само определена, посредствена музика. Забраните ме вбесяваха... Давах уроци, но парите не стигаха, Когато се оженихме живеехме с родителите ми, това влоши отношенията ни с Елена. Започнахме дълго да мълчим.
- Сигурно ти е разказвала.
- Не, никога не сме говорили за теб.
- Значи ме е изключила от живота ти?
- Вие сам сте се изключили , а майка ми не е казала дума против Вас.
- Елена е силна жена, аз не издържах. Чувствах се като неудачник. Исках да свиря, да не ми пречат да постигна нещо. Мисълта, че си пропилявам годините ме влудяваше.
- Постигнахте ли мечтите си?
- Да, дори повече отколкото очаквах. Бях свободен! – очите му заблестяха. - Свирих в големи оркестри, композирах, пътувах, печелех, материално съм добре. Ожених се... Имаш двама братя. Те са чудесни момчета, но са рапъри. Нямат вкус към класическата музика. – замълча и добави – тук се живееше трудно, но имах много приятели.
Деян си помисли, че е постигнал много повече отколкото би могъл в България. Успелите, в света, в който сега и Деян живееше, си приличаха по самочувствието, от тях лъхаше спокойствието на сигурността. Майка му, в елита на музикалния свят, години изплащаше един апартамент и носеше в себе си едно напрежение, като че перманентно е готова да преодолява препятствия.
Изпиха питиетата. Деян разказа къде е свирил, какъв е репертуара му, изброи наградите, спомена за плановете си, получи и оценка за свиренето си.
- Ти имаш блестящата техника на Елена, но тя прибираше с нея акъла на публиката, а ти докосваш и сърцето ѝ. Снощи се гордеех... – сигурно би казал,”че си мой син”, но усети стягането на Деян и каза: - Гордеех се, че си българин.
Говореха, но това не ги сближаваше. Огромната пропаст помежду им им пречеше да изградят мост.
На раздяла Димитров смутено подаде на Деян дебела папка с думите:
- Просвири ги. Ако ти харесат, донесъл съм още доста – шестнайсет килограма и половина, премерих ги на летището. За теб са, на мен вече не ми трябват. Приеми ги като дребен подарък от един композитор. – в гласът му имаше горчевина. Гледаше папката, като че се разделя с някаква ценност. – Вдруги ден ли заминаваш? Просвири ги веднага. Мисля, че ще ти харесат. В хотела съм, обади ми се. Довиждане.
Отправяйки се към дома деян се обвиняваше, че е студенокръвно животно, че не почувства „зовът на кръвта”, не се развълнува, не се просълзи, не подаде ръка на този застаряващ мъж, който имаше нужда от опрощениее, но мисълта му веднага опонираше. „ А той къде беше в първия ми учебен ден, когато децата държаха за ръце мама и татко,а моята ръчичка висеше и аз се чувствах различен, ощетен, не като другите деца? Защо не стоеше сред хората когато свирех и от подиума търсех очите му да ми вдъхнат смелост? Не ми помагаше да реша задачите си, не се радваше на свидетелствата ми. Не ме посрещаше на летището след награда в международен конкурс. Не ме изпращаше на абитуриентския бал, нито беше на клетвата ми в казармата, в „Пиругов”, кагато си счупих крака.Не се е погрижил за мен, не ме е посъветвал, не ме е окуражил, не ме е научил на нищо, а сега идва, защото съм известен, и иска да го приема за баща.Е, не мога! Не мога! Не съм обиден, че ме е изоставил, не съм поласкан, че сега ме потърси, не съм разочарован, нито очарован, просто съм равнодушен.
Деян се помъчи да дефинира онова чувство, което доминираше при срещата им и осъзна, че е любопитство, желание да разбере що за човек е биологичния му баща. Само толкова.
Когато се припра вкъщи сложената маса го чакаше.
- Мамо, днес се срещнах с Деян Димитров – съобщи от вратата.
Одухотвореното ѝ лице замръзна в неразгадаема маска. Така приемаше сътресенията, без външна изява. Деян я познаваше добре, нямаше да покаже, че се вълнува. За миг си помисли, че може би този контрол над чувствата е пречел на майка му да развълнува публиката. След кратко мълчание тя промълви:
-Не възкресявай мъртавци. Може да се разочароваш. – И спокойно продължи: - Снощи Президентът и съпругата му са били очаровани, но това не е толкова важно, те не разбират от музика. Нашият „любимец” с брадата не се сдържал и коментирал, че има забележки по трактовката ти, но и това не е важно.
- Каза да му се обадя, ако иска да се видите.
- Не искам! – отсече Елена.
- Не си ли любопитна как изглежда сега?
- Не бих свела силни чувства до просто любопитство.
В нейната реплика се криеше отговора на неговото поведение. Той никога не бе хранил чувства към биологичния си баща, а подозираше, че майка му дълго е обичала бившия си съпруг.
- Майко, не е важно мнението на Президента, на критика, не е събитие появяването на Димитров. Кое би трябвало да има значение за мен? – попита с леко раздразнение.
-Музиката! Ти си щастлив, че имаш призвание, Господ ти е дал талант и обичаш работата си, а много хора цял живот не харесват, това което вършат. Ти пътуваш по света, живееш в света на изкуството, имаш материални възможности, за които хората не смеят да мечтаят. „Кое е важното” питаш? Това, че правиш хората щастливи, а може би и по-добри. Това е мисията ти! Не обичам високопарните думи. Супата ти ще изтине. – Започнаха да се хранят. –Зная, че си самотен, но това зависи само от теб. – и по-тихо, като че на себе си добави: - може би такава е съдбата на истинските творци. Понякога самотата подхранва таланта и е най-вярната му муза. Човек не получава всичко, винаги нещо липсва.
После смениха темата все едно, че нищо не се е случило. Изведнъж Деян скочи от стола.
- Извинявай, сетих се нещо.
След минути Елена чу цигулката му, от която се изтръгваха невероятни звуци. Моцарт звучеше различно. Онемя, възмути се, после се заслуша, увлече се, музиката я грабна и възхити. Отиде в хола и срещна възторженото лице на сина си. За първи път в светналите му очи видя мъжа, когото бе обичала.
- Боже, фантастично е! Но защо ми дава произведения на Деньов? Бил е хит преди петнайсетина години, после отшумял.
- Деньов! Боже! Не знаех... – майка му прибледня, - заслужавало си е...
- Кое?
- Да замине. Той е Деньов, на дядо Деньо.
- Баща ми?! – помисли си, че чак сега майка му е простила. - Как го е направил? Харесва ли ти?
- Да. И на времето ми харесваше, но това бе забранена упадъчна музика. Можеш да я изпэлнаваш за „бис”. Публиката ще полудее.Ще те възприемат и в друга светлина.
- Представяш ли си, той е донесъл шестнайсет килограма и половина. Невероятно е! Мери творчеството си в килограми.
- Не, просто има чувство за хумор.
- Искам нотите!
Деян веднага набра номера на баща си.
Майката усети топка в слънчевия възел и сълзи в очите си. Деян не е вече само нейн син, гените не ги сближиха, но музиката ще ги обвърже и ще трябва да го дели.
Сънят се сбъдна. Срещата между баща и син не се състоя, но времето е безсилно да попречи на близостта между двама творци. Съдбата, реши да си поиграе и засвири с три цигулки.

Нагоре