Постинг
19.05.2014 06:00 -
Диана Атанасова: Тя и Той
Разказ
ТЯ
Беше нито млада нито стара. Нито пълна, нито прекалено слаба. Достатъчно стройна, ако не беше прекалено вталената мода. Очите както и косите й, бяха нито тъмни, нито светли. Като ученичка се дразнеше от тази неопределеност, а после разбра, че това е най-голямото й предимство, от което са лишени характерните, винаги еднакви физиономии. А тя е осъдена на различност, при това - естествена. Всичко у нея е по средата, премерено по законите на класиката. Гледайки я, човек получава усещането за простор и замък едновременно, за спокойна гора и драматично море.
Обичаше да се облича удобно, а не модерно. Беше старомодна и в други посоки - В живота си бе благосклонна към един-единствен мъж.
ТОЙ
Мечтания бе принцът естествено. Реалният беше на нейната възраст, привлекателен с външността и чувството си за хумор. Даваше й всичко, при едно условие - ако поиска. А тъкмо то бе най-тежкото за нея. Приемаше само неизпросеното, даденото от сърце. Трябваше вече да е свикнала да иска, но нахалството бе последното качество, което би притежавала.
Какво можеше да очаква от живота в самата му среда? Да е по-щедър? Едва ли. Бе имала достатъчно и можеше да има повече, ако поиска, както вече казах. Да е по-мъдър? Може би. Безумствата са приоритет на младостта все пак. Бедата й бе в това, че у нея и чувствата и разума бяха в повече. Това вече й затваряше всички пътища, още преди да е тръгнала по тях. Но по-рано не беше така. Тогава тя ги извървяваше за да си докаже, че е била права, като е смятала, че не трябва да тръгва.
Годините бяха й оставяли само вътрешни белези. Невидими, но дълбоки, направо съсипващи и все пак случилото се я свари неподготвена. Познаваше само единствената любов, може би защото самата тя бе единствена. Любовта е такава, какъвто е и човекът. Вярна или подла, издигаща или смазваща, тя във всичко повтаря този, който я дава - така мислеше. И продължаваше да го мисли. А той беше доста неопределен човек. Верността му и тя беше неопределена, караше я да се съмнява, но никога не бе намирала потвърждение за съмнението си. И изведнъж тези кондоми в джоба на сакото му. Пет лъскави парчета. Гледаше ги изумена. В първия момент си помисли, че трябва да го попита. После се спря. Върна ги на местото им. Само така можеше да отхвърли или потвърди съмненията си. Два дни след това й се наложи да спи у сестра си. Вечерта звъня в къщи, никой не се обади. И мобилният на мъжа й беше изключен. Когато сутринта на следващия ден се прибра, най-напред отиде да провери джоба на сакото. Липсваха две от пакетчетата. Прималя й. Сгромолясваше се целият й досегашен живот, граден за двама. Изпрати мъжа си, който тръгваше за работа, без думи. Остави се на мислите си - за тях, за нея, за бъдещето. Ще се разведе. Ще поиска по взаимно съгласие. Няма да създава проблеми. Би било благородно да се откаже от всичко, но не може да си го позволи, защото остава без всякакви средства. Добре, че децата са големи и отдавна не се нуждаят от грижи. Строяха малък апартамент за тях двамата. Идеята бе нейна. Дали ще й го отстъпи? Каква ли е жената с която й изневерява? По-млада, с колко? Оставяше се на комплексите, които не бяха добре дошли в този момент. Дали ще може да се измъкне някога от сграбчилото я отчаяние?
Вечерта все пак намери сили да го попита. Мъжът й бе не по-малко изумен от нея. Да, знае какво има в джоба си. Останали са, като е купувал преди няколко дни от аптеката, забравил ги е. Каза, че не знае колко са. Не ги е броил. Затова пък тя - да. Няма обяснение как са напуснали джоба му. Не се оправдава, просто няма обяснение и толкоз.
– Даваш ли си сметка, че ме обричаш на една постоянна несигурност с този отговор, той е всичко друго, но не и яснота. Ако си признаеш, колкото и да е болезнено, ще се преживее, а да живея в неизвестност, това за мен е много по-тежко!
– Какво искаш да ти кажа - че съм ти изневерил ли? Ако това ще те успокои -добре, истината обаче е, че не съм! - Мъжът изглеждаше искрен.
Дали фактите винаги са доказателство за истината? В съда със сигурност - да. Но тя не е съд, не би могла, а и не би трябвало. Затова пък иззе функцията на следствието. Следеше го, следеше телефонните му разговори. Срамуваше се, че постъпва така, както не бе допускала, че може да постъпи, но продължаваше... И нищо, отново нищо, освен разруха - нейната собствена. Да живееш в прегръдката на съмнението, е ад на който сам се обричаш и най-разумното е да го напуснеш, защото никой не ти го е причинил, освен самият ти. Ревността можеш да изтръгнеш само изведнъж, от корен, не става ден след ден...
Спря да го следи, за да не спре да се самоуважава. И един ден, докато подреждаше в гардероба, под накачените дрехи, се натъкна на пакетчетата - злополучните две. Бяха изпадали явно при накачането на сакото. Не можа да се зарадва, чувството за вина бе по-силното.
Но сега поне знаеше какво иска от живота - никога вече да не й отваря подобни емоции.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4316
