Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.07.2014 06:00 - Димитрина Бояджиева: Азалията
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 547 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg




        Разказ




Когато почина съпругът на Карина, животът й бе отлетял до шейсетте и тя трябваше да го живее сама и след това. Не знам, може би животът й беше обиден, защото не го живееше тъй, както се полага. Или пък тя му беше обидена, че съпругът й не й даде възможност за това. Макар да му роди двама сина, той не само не я обикна, но не позволи и на нея да го обича. Но ето на, некрологът му още стоеше на входната врата, когато тя се омъжи за втори път. Захвърлила свенливостта, близо година бе така щастлива с новия си съпруг авиатора Сотир Стоев: не му мърмореше целомъдрено, обличаше се цветно, носеше широкополи шапки, ходеха на излети, посещаваха компютърен курс. Боже, мой, не е ли прекрасен света! – притежаваше най-желания „ерген” от пенсионерския клуб. Макар да бе твърде стар, за да й се наслаждава, я караше да се чувства като… като… И тя не знаеше като какво, но беше доволна, че е толкова сговорчив. Той не се подразни когато му вързваше копринено оранжево шалче на врата и поставяше оранжева кърпичка в джобчето на сакото му. Не се възпротиви дори, когато на излети му вързваше връзчица като на скаут и закопчаваше панталоните му с алпийски тиранти. Подразни се едва, след като върху оранжевата му връзка закачи котва, каквато носеха капитаните на кораби и възторжено го нарече „моя мил капитан”! Кери веднага забеляза, че нейният „капитан” я погледна особено. Забеляза решителността му, още докато той снемаше котвата и веднага го прeгърна притискайки се към него: „Скъпи, не се сърди! Толкова ти отива тази котва!” Той обаче не се предаде. Не му харесваше не само котвата, но и това, че тя толкова добре използваше масивните си гърди, чувстваше, че злоупотребява с тях. Бе достатъчно да го потупа по рамото. Отдръпна я от себе си и като отбрана, каза:
- Виж какво, мила моя. Не забравяй, че аз съм летец. Трийсет години бях капитан на самолет, а не на кораб.
За момент тя се вцепени от ужас. Положението се оказа неудържимо. Съвсем леко побутване можеше да наклони везните. Горката Кери, поразително червенокоса, с ярко жълт пуловер, тя кимна в знак на съгласие. Брадавицата на горната й устна близо до носа, леко я загрозяваше. Още преди да се омъжи за първия си съпруг, тя знаеше: да допускаш чувства е вредно. Затова, като не стана с тоз дето искаше, взе за съпруг моряка Вълчо – кръглолик, червенобузест и оправен. И не сгреши. Макар да не беше бонбон за душата й, като капитан на кораб само хубаво в живота й донесе. Ако речеше да черпи за туй хубавото, щеше да обеднее от почерпки. Късметлийка беше Кери и при далечните му плавания, не допускаше загуби и тревоги. Всичко да даваш е вредно. Отдаваше само тялото – пищно като жените от картините на Рубенс. Отдаваше се докато й стане по-благо от блага ракия – зачервена прибираше гърдите под блузата и толкова. Никакви сантименталности след това. Правеше го колкото да разбълника сърцето си, а не да го разбие. Само веднъж един страхотен тип, брилянтен, с бързи реакции, разлюля сърцето й. Пак прибра гърдите под блузата, но сърцето й продължи да се люлее, сякаш на течение остана. А той – чао, и толкова. Не, не плака Кери. Откъде на къде. Няма да разваля кантара с мъжа си на който е седнала я. Да е подсигурена, при нея туй е закон. Късметлийка беше и сега, че срещна авиатора Стоев. Имаш ли късмет, лошото може да те заобиколи, нямаш ли – през тебе ще мине.
Една събота Кери разбра, че пенсионерският клуб организира излет до морето. По време на пътуването тя демонстративно държеше ръката на любимия Стоев.. На път за морето минаха край цветарски магазин и Кери дълго ахка по една азалия. Решиха, като се връщат, да купят азалията. За жалост магазинът беше затворен и тъга се всели в душата на Кери. Но на другия ден, когато видя азалията на масичката в антрето, целия ден беше във възторг. Следобеда, настанила се върху куп възглавници до лакътя на Стоев, като бъркаше час по час от кутията с локум, Кери продължаваше да е във възторг.
- Чудесна е азалията! Още като я видях в магазина, чак душата ми я пожела. И днес ти ходи чак до там, за да я купиш и ме зарадваш! – В бледо-лилавата си нощница, която разкриваше значителна част от гърдите й, Кери се попримъкна по-близо до любимия Стоев. - Ех, ти, клети ми, благодетелю, за благодарност, знам от какво се нуждаеш.
- Остави, мила. Това не е необходимо сега.
- Какво тогава? – съчувствено се заитересува Кери, като лапна ново парченце локум. – А само преди седмица ти…
- Остави това! – пренебрежително каза той, стана и излезе навън, сякаш имаше някаква неотложна работа.
Тези излизания зачестиха и Кери напразно се мъчеше да разбере, къде ходи Стоев. Почувства се самотна и един ден отиде да посети гроба на първия си съпруг, с който бе споделяла младените си. На път за гробището си мислеше за него и за разните несполуки в живота й. Сега поне не беше сама, имаше летеца, утешаваше се Кери. Минавайки покрай гроба на бившата му жена, видя саксия с азалия, която явно съвсем скоро е занесъл. Приближавайки гроба видя, че азалията е също като нейната. Заля я отвратително неприятно чувство като горещия августовски ден и продължи, забравила в коя посока да върви от ревност.
Вечерта тя забеляза, че Стоев я наблюдава. И как не – тя непрекъснато го гледаше толкова особено.
- Уморена ли си? – попита той.
- Че теб изобщо интересува ли те? – трагично рече Кери.
- Интересува ме, как да не ме интересува.
- Ти – подхвана разпалено тя - ти пет пари не даваш за мен. Мислиш че не знам, къде ходиш ли?
- Ами…
- Знам, знам – изсмя се Кери предизвикателно, изхлипа и влезе демонстративно в спалнята.
Като всеки мъж, търсейки нещо, което му тежи на съвестта, Стоев дълго отлага лягането. Когато влезе, Кери подсмърчаше във възглавницата си и той я попита, да не би да е настинала. Вместо отговор, тя изхлипа:
- И на нея си купил азалия. Видях я. Също като моята.
Кипнал от гняв, търпението му се изчерпи. Не можеше да мисли за нищо друго освен, че Кери ще е най-голямата грешка в дните до края на живота му, ако все още са му останали такива. Взе сакото си, извади оранжевата кърпичката от джобчето, захвърли коприненото оранжево шалче и докато захлопваше външната врата след себе си, все още кипеше от гняв.




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2011763
Постинги: 1509
Коментари: 722
Гласове: 4262
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031