Постинг
06.08.2014 06:00 -
Нели Лишковска: Ключовете от Рая
Откъс от едноименния роман
7.
Никой не смееше да се ебава с него. Никой. Никога.
Отношенията му с бизнеспартньорите бяха брилянтни. Отношенията му с жените – също. И на едните, и на другите плащаше. Просто винаги си плащаше за услугите и всички бяха доволни.
Още преди да влезе в Големия бизнес, научи трите основни правила, без които никой търговец не се задържаше дълго на първа линия. Първо правило – не се доверявай на никого, дори на себе си. Второ правило – не подарявай нищо на никого, дори на себе си. Трето правило – не приемай нищо лично, дори себе си.
И животът му беше съвършен.
Имаше мезонет в центъра на столицата, вила в Халкидики, всяка зима ходеше на ски в Алпите, роднините му измряха, нямаше приятели и имаше непоклатим сън.
Беше щастлив.
До преди три дни.
Когато се появи тя.
Здравко беше излязал от среща с нов чуждестранен партньор и беше доволен от резултата. От сделката, която сключи, щеше да спечели половин милион. Вече имаше и идеи как да ги разработи, в какво да ги вложи, когато чу гласа й.
Първо чу гласа й.
Говореше по телефона.
...добре; ще проверя; ще ти звънна довечера, става ли; добре; хубав ден...
Нисък, плътен тембър.
Здравко се огледа.
Беше висока. Естествено руса. С тъмни очила.
Той не обичаше блондинки. Подобен тембър подхождаше повече на брюнетка. Но още повече мразеше изкуствените блондинки. В оцветените жени има нещо нечистоплътно. Сякаш се стремяха да скрият някаква мръсна тайна под боята. Дали беше жълта, червена, черна, синя или каквато и да е там – под боята винаги прозираше мръсотия, която въпросната жена не можеше да изчисти от себе си и затова прибягваше до този вариант – с боядисването.
Всичките му жени бяха брюнетки. Не боядисани. И компаньонките, които редовно си поръчваше от Голямата Цеца, бяха тъмнокоси. Тя добре познаваше вкуса му и винаги имаше под ръка две-три момичета с малки гърди, големи дупета и неоцветени тъмни коси, които му пращаше, за да си избере.
Тази сега обаче – руса.
Веднага се приближи. В подобни моменти не се колебаеше. Хващаше бика за рогата без обяснение. Момичето или побягваше, или любопитството му надделяваше. Оставаше, за да види продължението. Всъщност, след секса нямаше продължение.
- Извинете, чух ви...Харесва ми тембъра ви. Искате ли да изпием по едно някъде наблизо?
- Благодаря. Вашият тембър не ми харесва. Приятен ден.
Русата се качи в колата си и отпраши.
Запомни номера на колата. До вечерта знаеше името, ЕГН – то, адреса и телефона й.
Вчера я причака пред входа на блока.
Тя не се изненада, че го вижда. Имаше стоманено изражение, което го възбуди още повече.
- Не се отказвате лесно.
- Надявах се да свикнете с гласа ми...постепенно...
- Не мисля. Не си губете времето. Светът е пълен с ... хубави гласове...
- Аз искам вашият.
Беше се качила в автомобила. Усмихна се през прозореца, но без да свали стъклото.Усмивката й се изгуби сред останалата гмеж.
Днес сутринта изпрати в дома й три огромни букета рози – за всеки един от дните, през които я познаваше. Това написа и на картичката.
...по един букет рози за всеки ден, откакто ви видях...
Към обяд смяташе да се обади. Трябваше да разбере дали е променила решението си.
Тогава получи това съобщение.До вечерта трябваше да дойде в този и този хотел, за да се срещне с този и този, за да уговорят това и това.
Изруга.
Но тръгна, разбира се.
Блондинката щеше да почака. Нямаше къде да избяга. Никой никога не му беше избягал.
Стоеше пред вратата на стаята. Номер 817. Отключи и влезе. За петзвезден хотел можеха да се постараят повече. Да кажем, вратите например – да се отварят с карта, а не с обикновен ключ...
Заключи. Остави ключа да виси на бравата. На него се полюляваше сребърна тройка. Всъщност, не. Не беше число. Беше първата буква на името му.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4034
