Книголюбие :: Весел четвъртък: Андрея Илиев

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

18.09.2014 06:00 - Весел четвъртък: Андрея Илиев

Автор: knigolubie Категория: Изкуство

Прочетен: 1094 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 18.09.2014 06:56

Произшествие в полунощ

Идиотски ден…. Каквото и да посегна да правя, все не се получава.Отгоре на това се замотах с обяда и на връщане налетях на шефа. Айде отиде десет процента от надницата… Пет минути преди края на деня се разбра, че сме изпуснали срок за доставка… Отиде не половината надница, има заплаха за заплатата въобще… Жената вкъщи нацупена – обещал съм й бил да я водя на кино…После нашите загубиха мача… В полунощ се замъкнах до леглото, обаче сънят не идва и не идва. Въртя се като шугав в леглото и жена ми демонстративно се изнесе в хола. И тъкмо да ме обори умората, някой с глас като йерихонска тръба се изцепи някъде край блока:

- Ванчеееее! Ванче, маааа!

И така към стотина пъти. Е, може и по-малко,но на мене в един момент така ми се стори. Скрих глава под възглавницата.Никакъв ефект.

- Ванчеееее!

Не издържах и излязох на терасата. Надникнах: беше грамаден мъж –напълно съответстващ по ръст на гласа. Стоеше под уличната лампа пред блока ,клатеше се, но не падаше. В дясната си ръка държеше бутилка и от време на време си пийваше, за да смаже пустото си гърло. И наистина след всяко наквасване децибелите скачаха чувствително.

По другите тераси също бяха наизлезли хора. Някои се опитаха да го укротят.Други го псуваха. Никаква реакция. Нашият в подлудяващ ритъм си ревеше неговото си.

Блокът ни е малък и след кратка консултация от тераса на тераса и етажна етаж се установи, че нямаме никакво Ванче. Погледнах си часовника – отиваше вече към един. Изпъшках – имах най-много шест часа за сън, а утре ме чака… Не ми се говори какво ме чака… Влязох в спалнята и се върнах с мобилния телефон. И тъкмо почнах да набирам полицията, когато от съседната тераса се чу глас:

- Сакън, комшу, тия със синята лампа само ще удължат театрото. Остави на мене тази работа.

Баба Вероника.Еди-коя си. Хайлаф, братче. Обаче древен. Някои казваха, че била на сто години.Други твърдяха, че била още по-стара – акран на Лили Иванова… Не знам, не знам…Но от общото ни съжителство по терасите съм убеден, че очите й още шарят, аакълът й е на 33-годишна бизнес дама.

Бабето се дръпна в сянката и когато великанът долу си пое дъх, тя измяука направо като разгонена котка:

- Кажи, миличък.

- Ванчееее, обичам тееееее!

И млъкна, надал ухо към терасите.

А оттам долетя пак със същия тон:

- И аз те обичам, миличък!... Хайде, прибирай се у вас, за да се наспиш!

- Ванче…

- Утре ще ти звънна, миличък!

Гигантът отпи яка глътка,после прати въздушна целувка, завъртя се като танк на петите си и потъна втъмнината…

От терасата на Вероника долетя шумна прозявка, после вратата й хлопна…

Нагоре