Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.09.2014 06:00 - Жао Лихон: Улични котки
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1231 Коментари: 1 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
     image

   Жао Лихон e роден в Шанхай през 1952 г. и е един от най-даровитите поети, есеисти и учени на съвременен Китай. Започва да пише през 1970 г. Завършил Китай, днес той е професор по китайска литература към Университета на Източен Китай и Университета „Дзияо Тон”, Шанхай. Досега Жао Лихон е публикувал над 70 тома поезия, проза, литературна критика, изследвания, посветени на китайски и европейски художници, репортажна литература, студии за изтъкнати музиканти. Има множество литературни отличия. Някои от неговите стихотворения и есета се изучават в училищата и в университетите в Китай.
    Още от съвсем малко момче той има две мечти – винаги горещо е искал да стане музикант или художник. Но по време на Културната революция в Китай 16-годишният Жао Лихон е изпратен е на остров Чонмин заедно с други младежи от града, на които е наложено да обработват селскостопански земи. Изолиран, млад, самотен, уязвим, той е потресен до такава степен, че не е в състояние да приказва. Поетическото развитие на Жао Лихон в продължение на 40 години го превръща в художник и блестящ композитор на словото. Едно от ранните му стихотворения – „Очакване”, е станало химн на любовта в Китай:

Аз чакам
въпреки километрите помежду ни...

Ти си облакът,
аз съм небето.

Ти си птицата,
аз съм гората.

Ти си вятърът,
аз съм платното на лодката.

Неговата поезия е метафорична, дълбока, бликаща от сърцето, вливаща се направо в кръвта на читателя.
От друга страна за есетата на Жао е в сила известната китайска притча за семенцето на лотоса – то може отново да поникне, след като е стояло на суша, борило се е с мрака, надделяло е над неблагоприятните условия и е оцеляло в продължение на хиляда години. Такова е творчеството му – разбираемо за сърцата, упорито, горещо, с дъх пролет и живот. Ето какво казва мъдрецът Жао Лихон: „Ако си запазил надежда, носиш в сърцето си семенце от лотос, оцеляло хиляда години”. На него принадлежи и прозрението: „Ако ти си изгубил цвета си, това не означава, че светът е останал без цветове.”
И още едно светло послание на мъдреца Жао Лихон:
Аз мисля, че има едно единствено нещо, което може да убегне от изпитателния, всевиждащ поглед на Бога – това е сърцето ми. Знаеш ли за какво мисля, на какво се надявам и какво очаквам с такова нетърпение? Не, Господи, ти не знаеш и аз няма да ти кажа. Грешиш, ако мислиш, че знаеш всичко, защото всичко е отворено за погледа ти.
Що се отнася до сърцето ми, там аз съм Бог, Господи.

Бележки за автора – Здравка Евтимова


      УЛИЧНИ КОТКИ

Почти цяла година се разхождах привечер в малак парк край една оживена улица, крачех безцелно и в ума ми се въртяха най-различни мисли.
Сред клонака в живия плет често се стрелкаха палави сенки, ловки като вятър; смесваха се със светлините и листата, нападали по земята. Това бяха няколко улични котки. Понякога една от тях заставаше на пътеката, извила гръб в грациозна дъга, сякаш очакваше някого; въобще не се страхуваше от мен и не бягаше към живия плет, докато не вдигнех крак над нея и имаше опасност да я настъпя. Когато разбойниците не се появяваха на пътеките, аз търпеливо оглеждах живия плет и откривах предпазливите им очи, блещукащи като светулки в мрака. Котките са известни като шумни животни, но тези, живеещи на улицата, рядко издаваха звук.
В началото се питах как ли съумяваха да оцеляват. С какво се хранеха? Къде живееха? За радост, намерих отговори на тези въпроси по време на разходките си в парка.
Хора им даваха храна освен тази, с която се снабдяваха сами. В парка имаше твърде малко неща за ядене, за които би могъл да се досети човек – рибите в езерото бяха достойни за възхищение, но котките не можеха да ги измъкнат от водата, наличието на плъхове под земята си оставаше под въпрос. Уличните котки едва ли имаха достъп до кухните на апартаментите от отсрещната страна на улицата, защото градските жители обикновено заключваха външните врати на жилищата си. Трудно ми беше да си представя, че основният източник за прехрана на бездомните котки са няколко пластмасови кутии, които се появяваха всяка вечер на едно и също място на пътеката в малкия парк. Един ден дойдох малко по-рано от обикновено и заварих шест-седем котки, които съсредоточено се хранеха, навели глави над две кутии сред истинско пиршество от рибешки кости и ориз. Те се наслаждаваха на храната, хапваха със завидна лекота, изгълтаха последната купчинка ориз, облизаха соса и напуснаха пътеката доволни, с гордо достойнство. Това се случваше вече няколко пъти – просто се разхождах в същата околност по същото време - очевидно някой редовно организираше кулинарен празник за бездомните четириноги. Този някой им носеше храна всяка вечер – по –скоро бяха два човека, защото кутиите бяха две. Предостави ми се възможност да се запозная с тези мистериозни покровители на котешкия род едва след доста повече от месец.
Оказа се че са двойка – мъж и жена с посребрени коси, които посещаваха парка привечер, пристъпваха бавно, несигурно, и всеки носеше по една кутия с храна. Тази вечер появата им на пътеката незабавно предизвика шумолене сред живия плет, десетина бездомни котки изхвърчаха от листата, наобиколиха в кръг мъжа и жената, после започнаха да се умилкват около тях. Двамата оставиха кутиите на земята и се отдръпнаха настрана – от няколко крачки наблюдаваха как опашатите красавици похапват риба и ориз, докато напълно утолят глада си. Когато всички четириноги се нахраниха, мъжът прибра кутиите от земята. Някои от котките, щастливи след обилното ядене, започнаха да се боричкат, други се търкаляха в краката на своите благодетели. Старата двойка наблюдаваше веселите им подскоци в пълно мълчание. След малко двамата станаха от пейката и си тръгнаха, без да кажат нито дума. Котките също изчезнаха в скривалищата си сред живия плет.
В една студена нощ през зимата леденият северен вятър фучеше в парка. Клоните на живия плет бяха голи, зелените листа ги нямаше, отдавна бяха паднали. Как бе възможно уличните котки да преживеят в това мразовито време? Разхождах се край живия плет, разглеждах внимателно клонките, но не виждах никакви следи от старите ми познайници, котките. Светлините на лампите, монтирани на повърхността на земята, потрепваха и се промъкваха между сивите вейки на живия плет. Но защо светлината на лампите бе толкова непостоянна, сякаш танцуваше? Реших да проверя каква е работата, наведох се и за своя изненада попаднах на… котка. Съвсем черна, свила се върху стъкления капак на лампата, тя се грееше от отделящата се топлина. През деня черната й козина изглеждаше рошава и разчорлена, но сега светеше като ореол, сякаш беше прозрачна. Котката вдигна глава, погледна ме и в ума ми пробяга странна мисъл – очите й бяха като миниатюрни прожектори, срязващи с две непокорни остриета на зениците студената нощ.
Хрумна ми, че където в парка имаше запалена лампа, сигурно някой бездомен котак се бе разположил върху капака, за да се стопли. Кой би предположил, че когато са монтирали осветлението, пропъждащо мрака в малкия парк, то ще донесе топлина на котките, останали без стопанин? Нито един човек не би попаднал на тази необичайна гледка, без да се отклони от пътя си и да надникне сред клоните на живия плет.
Колко светлина от света на хората се бе превърнала в топлина за другите обитатели на планетата през студените зимни нощи?

   В студиото „Четирите стъпки“, декември 2005 г.


   Превод Здравка Евтимова





Гласувай:
2



1. fumiko - Тоз, който пише за котараците - за мен е гениален.
25.09.2014 15:21
Много поетично е написано. Браво на на Жао! И голяма благодарност за хубав превод.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2012071
Постинги: 1510
Коментари: 722
Гласове: 4263
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031