Книголюбие :: Димитрина Бояджиева: Под палещото слънце на Ла Манга

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

22.10.2014 06:00 - Димитрина Бояджиева: Под палещото слънце на Ла Манга

Автор: knigolubie Категория: Изкуство

Прочетен: 755 Коментари: 0 Гласове:

Разказ

Миналото лято Джена се запозна с Алберт в Барцелона. Щом Алберт разбра, че Джена е славянка, в помръкналите му очи блесна светлина: „Теб ли трябваше да посреща шофьорът ми Хоакино на аерогарата! Ако знаех, че си ти, щях аз да дойда да те посрещна”. Неговият дядо Анатолий, руски евреин, след революцията избягал със семейството си във Франция, после в Америка щата Аризона, където се и родил самият Алберт. И сега, с ярко посребрена брада, ето го тук. Каква съдба! Е, да, твърде много руснаци са направили горе-долу същото и нали в него тече славянска кръв като у Джена, Алберт пожела да опресни руския си. За опресняване и дума не можеше да става, знанията му по руски се свеждаха до думи като „здраствуйте” „дасвиданя” или ”спасиба”. То и затова, докато се сбогуваха, вместо „дасвиданя4 Алберт каза – „здраствуйте” - и това развесели Джена. Беше й забавен, но когато я отведе в Бенидорм да й покаже къщата си, градът не й се стори по-хубав отколкото беше в действителност: ядоха паеля в ресторант „Лорето” и докато пиха сицилиянско вино „Роса дел Конте”, в пламъка на удоволствието се разбра, че Алберт работи в клиника за лечение чрез иглотерапия и източен масаж. Освен джипа има кола „опел корса” и ходи на почивка на остров Мадейра, където живее дъщеря му. Докато разказваше, не приличаше на автор написал три книги за иглотерапия, а на весело старче с очила, което лови пеперуди - цвета на очите му се менеше от светлината на витражите по прозорците и дори гласът му беше цветен. Тръгнаха да се разходят по Педрегер и стигнаха чак до Санта Мария де ла Витория. На пазара Джена видя жена да бута количка, където, вместо дете седеше куче, а пред китайския магазин продавачка на ветрила мързеливо викаше: абаникос, абаникос. На отсрещния тротоар цветарският магазин „Манолита” пръскаше прохлада с екзотичните си цветя и Алберт с ужасно сластен поглед подари на Джена зимни рози за вазата. Докато се прибираха, Джена нямаше чадърчe от 18 век да го разтвори / пък и не й отиваше/ и зимните рози вехнеха в ръцете й под палещото слънце. Сложила ги вече във ваза у дъщеря си, в усамтение си открадна последния залез над средиземноморието. И докато нощта напредваше, а някъде в топлото море яхти се поклащаха, вече сгушена в леглото, гузно усмихната с пламнало от яд лице, се питаше - нереалезирала се пианистка, наближила шейсетте, от какво толкова е недоволна! Още като се разбра, че дъщеря й иска да се омъжи за испанец, колко сълзи проляха с баща й, но когато Джена загуби съпруга си, не бе предполагала, че може да се страда така дълбоко - скръбта по най-близкия далеч надминаваше сълзите. Не сложи траур, не направи некролог, заради спомените. Имаше незабравими спомени наполовина вече отнесени от мъжа й. Съхранила другата половина, спотаени, тази нощ я дебнеха три спомена – картината „Палещото слънце над Ла Манга”, червеното грамофонче и синята роба. Картината мъжът й донесе от пътуването си до Тунис. Разказа й за тунизийските момичета - скрили лицата си под прозрачни фереджета, тайно се докосвали до него зарад поверието, че русият мъж е пратеник на Исус и може да опрости греховете им. Опрощавайки грехове, какви ли тунизийски грехове бе направил мъжът й през тия два месеца, се питаше Джена и това още повече разпалваше слънцето над Ла Манга. Червеното грамофонче с плочи на Караян мъжът й донесе от пътуването си до Норвегия. На пътуването му до Алжир, мъжът й успя да уреди тя да го придружи. Още първия ден, отзовали се в разгорещената врява на шумно тържище с надвикващи се продавачи хвалещи стоката си, влязоха в един френски магазин откъдето й купи синята роба. Пробвайки я, й каза: като етиопка си от някоя литография. Джена му отвърна с усмивка, а вечерта, в стаята на хотела, под неоновите светлини „Джемила палас”, се почуди на любовта й – нарече я Месалина.
В петте години без него, Джена дълго заобикаля миналото и, за да продължи да живее, да омекоти терзанието на спомените, си позволи доста тъжно общуване с дългогодишен приятел – актьор със съдбовни семейни спънки опознал любовните наслади без да е щастлив – виждаха се инцидентно и за кратко. Остана й денонощното чакане телефонът да звънне, та да си поговорият. Привличаше ги това, което ще си кажат. Друго не беше от значение. Но тъкмо тези разговори през пространството, това предизвикателство към всичко, което може да се докосне, но не го правеха, сякаш я замайваше: „Не казвай че ще се обадиш след известно време, молеше Джена. По-добре кажи след дълго време. Така ще съм по-спокойна.” Но той сякаш нарочно звънеше в неопределено време, та правеше непрогледната ветровита нощ да й се стори в отплата като най-ценен дар на съдбата. Правеше го по несравним начин. Толкова непредвидимо, толкова обсебващо. Казваше й: „И с други разговарям, но с тях не разговарям с часове, разбираш, нали! То е като разходките ни под кестените в оня южен град.” Когато се запознаха, докато й разказваше за прибиваването си в Полша и най-вече за Шопеновите вечери и концерти край паметника на Шопен, още не знаеше, че освен валсовете на Шопен тя изящно свири и прелюдията. Никога не пожела да присъства на неин концерт. Миналата година Джена получи покана от Алберт да му гостува във Бенидорм и оттам изпрати картичка до театъра: „През декември 1838 година Шопен пише до свой приятел: „В Палма съм, под палма - небето е тюркоазносиньо, планината изумрудена, а морето е точно като небето”. На нов ред Джена беше добавила: След век и половина, днес 17 декември 2008, същото слънце грее над Испания, небето пак е тюркоазносиньо, планината изумрудена, а морето... Разбирам написаното от Цветаева: „Нийде не заминахме – ти и аз. /Недостъпни са моретата за нас...” Когато се чуха по телефона, той й благодари за картичката и каза: „Пътувай! Знай, че ще съм до теб както някога във влака там до оня южен град и винаги ще помня жената, която бе тогава. Ако можеше...” Не можеше и Джена каза: „Мечтите са хубаво нещо. Някой не се сбъдват. Нека сме доволни, че ги имаме.” Точно тогава той играеше в пиесата „Целувай ме, змия великолепна” и щом Джена се завърна, върху програмата, след представлението, й написа: „На Джена, змия и приятелка великолепна!
Месеци наред не бяха се чували, а на Джена й предстоеше Алберт да я посрещне на аерогарата, за да я отведе в голямата си къща - отляво на къщата палми, отдясно басейн със синкава вода – влизай, къпи се. Ах, Алберт! Всичко й обещаваше от хубаво по-хубаво в живота й с Алберт, пък и ще бъде по-близо до дъщеря си и най-вече до внука. Какво толкова има да протака. И нали отдавна Джена не беше се чувала с актъора, без да знае, че сърцето има свои правила, които разумът не познава, че желанието да забравим някого всъщност ни кара да си го спомняме даже с неща, които никога не сме правели, тя изгори портрета му, който бе сътворила в сърцето си и ден след ден, та и до днес, приготвяйки багажа си за Испания, изхвърляше пепелта останала в сърцето й.
Преди да тръгне за аерогарата Джена получи плик с програмата на новата пиеса „Добро утро на залеза”, в която той участваше. Там беше написал: „Добро утро на Джена! Светлинка осеняваща живота ми в дните на тъмнина и безпаметност.”
Джена затърси джиесема си. Искаше гласа. Искаше го отчаяно.

Нагоре