ИГРАТА, В КОЯТО СИ НАБЪРКАН И ТИ

Това е първата книга на Диана Петрова, която чета, но си обещавам, че няма да е последната.

   „Синестезия“ е класиран сред десетте най-добри романи в конкурса на Сиела – това за любопитните и питащи се заслужава ли да наздърнат зад заглавието на книгата.

   Може би е редно да започна с определението от Уикипедия: „Синестезия (от гръцки syn, „заедно“ и aishesis, „усещане“) означава смесено възприятие. Това е състояние, при което възприятията се свързват едни с други. Едно сетивно възприятие или идейна представа предизвиква в съзнанието същевременно друга представа, от сетиво, което не е било стимулирано.“

   Романът е написан стегнато, въздействащо, без излишни и отдалечаващи те от действието природни или емоционални картини. Героите никак не страдат от това. Описани са и добрите и палавите им страни. Гледаш как шумно теглят книжни кърпички, ядат дюнер, карат мотоциклет, заравят краката си в пясъка в посрещане на изгрева, търсят избягала от дома си жена преди повече от двайсет и няколко години, прехласват се на светлината на свещ пред дърварезби.

   Психологът Радослав започва да приема своите клиенти в малоразмерния си кабинет и оттук нататак се завихрят истории. Признавам – неочаквани. Не се досещате кой е убиецът. Нито за веществените доказателства.

   Изчетох страниците на „Синестезия“ и си казах, че авторката я бива в логиката, в разбъркването на картите и в ходенето из лабиринт. Владее психологическите трикове, ясни са ѝ термините и познанията от психологията, вижда в човеците през кожата им. Тя пише и персонажите са разголени пред нея. Независимо от костюмите и вратовръзките им, от несъбудите маратонки и махмурлука. Сюжетът се преобръща на няколко пъти. Нямаш възможност да се отдадеш на скуката, спираш, за да помислиш, да прецениш накъде сега поеха пътя си Домакинята, Писателката, Програмиста, Бърборкото, Детето, Перфекциониста, Летящия мениджър, Смъртника.

   Действието ни отнася из София, Москва, Созопол, Белчин... в кръчмата, в гробището, в стаи и кабинети. Болката, която е затворена зад думите в книгата някак си не причинява страдание, не кърви, защото е написана като знак за наблюдение, като повод за разбиране на човешките състояния. Мислим, че психологът разгадава съдбите на клиентите си, докато следващата нова страница ни поставя в неочаквана ситуация. Изправени сме пред схемата и разработката на психоаналитична игра. Игра, в която участниците са ни познати и ходовете им са предвидени или предвидими. Ако си купим играта ще участваме в съдбата им в ролята на най-главния. Ще се научим да станем супер играчи.

   Авторката ни сблъсква с живота, погледнат през очите на смъртта. Радо го няма, но той продължава да вълнува, да се набърква в съдбите на останалите, те просто не могат и нямат шанс да се отърват от него. А и не искат. Свързват ги тайни, изгорено писмо, общи спомени, за който най-разумно е да се пие, а не да се припомня на глас.

   Романът се чете леко. Многобройнойните диалози раздвижват атмосферата, описват детайно героите на Диана Петрова. След прочита се питам дали това е моят живот или чета черновата на някой от познаните ми, пробващ се да стане писател за сметка на познанството ни. Роман-игра или роман, който е без край. Човекът е все още загадка и вселена, жертва и манипулатор едновременно. Правейки добро не означава, че си загърбил злото – те се разхождат почти приятелски на ръка разстояние. Провокативен – описвам текста накратко. Стимулиращ за ума и въображението ти. Заслужаващо четиво заради идеята и усещанията, които предизвиква, освежаващият поглед, с който вече пристъпващ към пейзажа около теб. Нищо не е статично, нищо не е както си го фиксирал преди минута, не очаквай, не забравяй.