Постинг
21.12.2014 06:00 -
Божидара Цекова: Зимен ден
Разказ
Цяла нощ небето ръсеше ситен сняг, утрото осъмна пухкаво-бяло, градът се превърна в чудесен декор за новогодишна приказка, а хората се намръщиха -.след няколкото топли пролетни дни, зимата отново се върна.
Вили чакаше на булеварда колата, с която щеше да пътува в командировка. Откакто остана сама, все по-често пътуваше. Обичаше напрежението преди тръгване, скоростта, бързо променящия се ландшавт и радостта при пристигането.
Когато колегата ѝ пристигна с колата на уговорената среща, Вили вече приличаше на снежен човек. Превозните средства бавно и мъчително се измъкваха от града. Времето им размахваше пръст:„Къде сте тръгнали?! Върнете се!”
Но хората, тези „горди завоеватели” на природата упорстваха и с настървение се гмурваха в самотната белота. Шосето не беше познатата асфалтова лента, а замръзнала райрана от гумите река и се вписваше деликатно в пейзажа, а полето се сливаше с прихлупеното гълъбосиво небе, което би паднало, ако не го подпираха сребърните далекопроводи. В далечината гористи хълмове – прилегнали тъмносиви котки, прибавяха нов шрих към замръзналата хармония, а дърветата встрани от пътя протягаха дантелени пръсти и търсеха изчезналото слънце. То наистина се появи още дремещо, събуди се засрамено, че е спало до обяд и изпрати топли мартенски лъчи. Те разтапяха натрупания по клоните сняг и ги оголваха от зимното очаровение.
Автомобилите се движеха в колона, но едно червено „Ауди” предприе изпреварване, шмугна се пред колата, в която бе Вили и спря дъха ѝ. Пред себе си виждаше главата на бившия си съпруг и червената коса на някогашната си първа приятелка. Само до преди шест месеца тя вярваше, че е обичана съпруга и тази вяра щеше да продължава, ако Марги не забременя.
При развода в съда Радослав каза, че са женени от петнайсет години, но тя не може да има деца, забрави, че я накара да прави аборт, защото детето щеши да пречи на следването му.
„Маргарита сигурно е в осмия месец. Къде е тръгнала в това време?!” Вили не ги наричаше, както по-рано, Ради и Марги, а с целите им имена, като чужди хора. Сети се, че някой ѝ каза, че той е започнал бизнес с тъста си, бивш шеф в МВР и непрекъснато пътувал до морето. „Мислѝ за своята работа! Той вече не те интересува.” След развода вършеше всичко с настървение, какво друго ѝ оставаше. Работата заглушаваше болката и резултатите не закъсняха. Вече ръководеше фирмата, сключваше изгодни сделки, пишеха за нея във вестниците. „Забрави ги!” Но сега ги виждаше пред себе си и сълзите напираха. Не можеше да прости предателството. Чувстваше се дълбоко наранена, опустошена, загубила вяра. Нейният свят, пълен с любов, както си е въобразявала, се срути. Мразеше ги! И в душата ѝ се отрониха тежки думи: „Проклети да са!”.
Аудито даде мигач за изпреварване. „Слава Богу!” Нямаше да са пред очите ѝ, но и колегата ѝ ги последва. После Радослав бързо увеличи скоростта, пред него нямаше друга кола, разстоянието помежду им се увеличи и размерите се смалиха. Тогава, като че невидима ръка захвърли червена кола-играчка към бялата пустош, тя полетя, превъртя се във въздуха, потъна в снега и остана в него, като малко червено петно.
Вили изкрещя. Колегата ѝ наближи мястото и спря. Двамата хукнаха към катастрофиралите. Тя тичаше и затъваше в снега с единствената мисъл: „Аз съм виновна! Аз ги убих! Какво ли ще видя?” Колегата ѝ, който пристигна преди нея извика:
- Живи са! Живи!
Някой, като че ѝ каза: „Все още.” Мина от страната на Радослав. През стъклото видя, че е захлюпил глава на кормилото. Утъпка снега и успя на отвори вратата, изправи тялото му и го подпря на седалката. По косата му се стичаше тънка струйка кръв. Огледа го, видя ѝ се външно невредим, но знаеше, че впечатлението може да е измамно. Чу гласът си, който вика името му и той отвори очи. Дойде в съзнание и я погледна ужасено. След време сподели, че е изгубил чувтво за реалност и помислил, че е мъртав, а тя го погребва. Може би затова веднага попита:
- Жив ли съм!
- Жив си!
Учуди се от себе си, чувствата ѝ мълчаха, говореше разумът. Помогна на Радослав да излезе от колата, той се олюляваше, подпря се на нея, тя го прегърна и топла вълна заля тялото ѝ. В този миг отново бяха заедно. Погледът на Вили попадна на гърба на колегата ѝ, който отнасяше на ръце Марги към колата. „Боже, дано е жива! Защо Ради не попита за нея? За мене би попитал.”
Няколко мъже тичаха към тях, хванаха Радослав под мишниците и го повлекоха към шосето. Краката му оставяха дълбоки дири в снега. Опитваше се да престъпи, но единия му крак се подгъваше.
Откараха пострадалите в болницата на най-близкия град. Радослав имаше комоциум и травма на крака, но Марги имаше вътрешни кръвоизливи, състоянието ѝ бе критично, а трябваше да спасяват и бебето. Вили стоеше в коридора и се молеше и за тримата. Дъбоко в съзнанието ѝ се загнезди мисълта, че с клетвата си е предизвикала катастрофата. Лекарите разбраха, че е близка на пострадалите и я пуснаха при Радослав. Той я молеше за прошка, смяташе, че провидението ги е наказало за злото, което ѝ причиниха, че само съдбата е могла да ги срещне на пътя и тя да му окаже помощ. Вили слушаше, но не се радваше, думите не можеха да изличат стореното, за нея оставаше да прощава и да се обвинява.
- Казах ѝ да не идва – обясняваше Радослав – а тя: - Вили щеше да пътува с теб, за да не си сам в лошото време. - Преди да катастрофираме каза: - Дай газ! И аз обичам скоростта като нея. – Защо я послушах. От сутринта говореше само за теб... Ще умре ли?
- Не зная.
Една сестра влезе в стаята и съобщи, че „пострадалата”, е дошла в съзнание и иска да види Вили, преди да е започнало раждането.
Марги, много бледа, Се усмихна и ѝ протегна ръка.
- Бъди до мен когато умирам.
Вили се опита да каже нещо, да я успокои, но тя я спря.
- Гърдите ми са смазани. – говореше тихо, с усилие. – Детето ще е момиче... кръсти го на мен... Ти ще си чудесна майка. – помълча малко, да превъзмогне болката и продължи – Прегърни ме!
Ръцете ѝ с неочаквана сила притеглиха Вили.
- Прости ми!... Сбърках... Бях нещастна в твоя дом, до твоят съпруг...
В гласа ѝ имаше неизразима мъка. Усилието я измори и тя отпусна ръце. Замря. Дали отново не губеше съзнание? Вили я гледаше като хипнотизирана. Мисълта ѝ блокира, а Марги отново отвори очи, усмихна се и прошепна:
- Аз...ще бъда винаги с теб... чрез де-те-то...
Шумно издишване раздра въздуха.
Лекарите се суетяха, откараха я в операционната. Вили пак стоеше в коридора, докато някаква сестра извика:
- Спасихме го! Момиченце!
Когато Вили излезе от болницата, снегът продължаваше да трупа и затрупва, цветовете изчезнаха и се възцари привидно спокойствие. За първи път видя със сетивата си и усети с цялото си същество как човек напуска живота. Колко бързо, нелепо, безвъзвратно, дори спокойно. Усмивката на Марги премина в покой, а за Вили раждане и смърт, минало и бъдеще се сляха в болезнен възел. Тя се зарече спомена за днешния ден да зарови в най-голямата пряспа, да стовари лавина отгоре му, да го захвърли в най-дълбокия ледник, така да го изтрие от паметта си, че никога снегът и белотата да не ѝ напомнят за него, да не помрачават дните ѝ и рушат живота на детето и Ради. Успя за шестнайсет години, но... винаги има едно „но”...
Ради гледаше по телевизията някакво документално предаване, а Вили приготвяше в кухнята вечеря. Марги се върна от училище и се въртеше около майка си, дори започна да бели картофи, което избягваше да прави. Вили търпеливо я чакаше да подхване разговор. Познаваше дъщеря си. Тя имаше странния навик да води сериозните разговори в кухнята. Може би приличаше на някоя баба чийто живот е минал в кухня.
- Вярно ли е?... спря, пое дълбоко дъх и изстреля въпроса – Вярно ли е, че не си ми майка?
Вили изстина. Очакваше лоша бележка, оплакване от учителка, или приятелка, любовно недоразумение, само не това. Много пъти си бе представяла как отговаря на този въпрос, а сега онемя...
- Мълчиш?! Значи е вярно.
- Да. – нямаше смисъл да отрича.
- И коя е истинската ми майка?
- Една приятелка.
- И къде е тя сега?
- Почина.
- Аха! Удобно.
Марги замълча, явно размишляваше и съпоставяше отговора на Вили, с това което бе научила.
- Копеле ли съм?
- Защо мислиш така? – Вили се мъчеше да печели време.
- Защото празнувахте трийсетгодишен брак, а аз съм на шестнайсет. Излиза, че моят „прекрасен” баща от вашето „прекрасно” поколение е забърсал твоя приятелка и...Ето ме! Как ще ми го обясниш? Ще ме излъжеш, нали?
Чак сега Вили забеляза колко много Марги прилича на майка си. Тя също ставаше агресивна, дори арогантна когато се страхуваше или попаднеше в сложна, безизходна ситуация, а може би в такива моменти е била най-уязвима.
- Знаеш, че не лъжа. Заключенията ти са погрешни. Ние с баща ти се разведохме, той се ожени за майка ти...
- Ти и татко сте се развеждали?! - Марги нервно се изсмя. – Такива моралисти!... И той свива твоя приятелка? Много „почтено” от негова страна! А сега ми чете лекции и не харесва гаджето ми. А ти с твоите принципи защо отново се събра с него? Все едно, че нищо не се е случило.
- Чувствах се виновна. Аз ги убих, майка ти умря, а баща ти остана жив.
- Как ги уби?
- Проклех ги. Господ ме чу и след няколко минути катастрофираха. Явно вината на Ради към мен е била по-малка.
Марги захвърли картофа и белачката, отваряше уста, за да каже нещо, но гълташе думите. Най-после тихо промълви:
- Будалкаш ме, нали?!
- Не си ли чувала, че понякога лошите помисли се сбъдват?
В очите на Марги се четеше недоверие. Тя бе от поколението, което вижда по десетина трупа на вечер по телевизията и не приемаше това телепатично убийство. „Майка ми си измисля престъпление и се самоизмъчва. Глупости!”
- И защо се събра отново с него?
- Заради теб! – допълни – и защото продължавах да го обичам.
- Айде, бе! Някой да ме зареже и да се ожени за приятелката ми... Такъв шут ще му тегля! И ще го оставя сам да си гледа детенцето.
На хубавото лице на Марги се изписваха чувствата, които се борят в душата ѝ – обърканост, неразбиране, гняв. Гордееше се с родителите си, а те... не можеше да определи какви са, но вече не ѝ харесваха. Ако някой ѝ кажеше, че баща ѝ е непочтен, неморален... щеше да му издере лицето. Мечтаеше бъдещия ѝ съпруг да прилича на него. Как да вярва на някое момче, след като разбра, че той е бил негодник? Малкият уютен свят на Марги се срути заедно с кумирите ѝ. Вече не искаше да прилича на майка си, нито на баща си. Хиляди въпроси крещяха, събрани само в една дума:
- Защо? Не разбирам защо?
- Ще разбереш когато се влюбиш, когато страдаш и трябва да простиш.
- Прошка? Тази дума я няма в речника ми.
- Той е още много беден на думи, на чувства, ще живееш, ще понасяш удари, ще се бориш и променяш и горко ти, ако не се научиш да прощаваш.
Марги не разбираше тази християнщина, признак на слабост, на малодушие. Човек трябваше да отвърне на удара с удар, за да го уважават и да оцелее. Философията ѝ се доближаваше до принципа „око за око, зъб за зъб”.
Здрачът се спускаше, ъглите тъмнееха, предметите губеха очертанията си, мълчанието се сливаше с настъпилата тишина, а яденето загаряше.
- Имаш ли снимка на майка ми?
- Колкото искаш. Много пъти си я виждала.
Момичето се присви, като че някой го удари, после настръхна и закрещя.
- Да не би оная русата зъбла да ми е майка? Първата ти приятелка! Не я ща! Не я ща!
- Не избираме родителите си, Марги. И не крещи!
- Тя те е мразила! И на снимките личи.
- Не, тя ме обичаше повече, отколкото аз нея. Любовта ѝ ме задушаваше, тя се мъчеше да ме обсеби... Не стой така пред лицето ми! Изнервяш ме! Седни и слушай, а ако не желаеш, върви да гледаш телевизия.
Марги неохотно се подчини. Какво толкова имаше да се разказва? Нещата бяха ясни, Вили ги усложняваше, като всички възрастни. Те винаги тълкуваха „задълбочено” своите и чуждите постъпки и така простите намерения и действия ставаха сложни и неразбираеми, объркани, вините се разпределяха, картината се замъгляваше и това правеха за да се оправдават. Изкривяваха истината за да бъдат винаги прави.
- Е добре, разказвай.
- След унгарските събития ни изселиха в едно село. Маргарита, единствена от децата, играеше с мен. Другите ме избягваха, някои ме биеха, замеряха с камъни – бях дете на фашист.
- А дядо беше ли фашист?
- Не, но беше царски офицер а бащата на Маргарита – милиционер. Той я биеше, че играе с мен, но в моето семейство тя виждаше хубави обноски и взаимоотношения, което ѝ харесваше. Разбираш ли, тя искаше да избяга от калта, мириса на тор, мученето на кравата, лая на псетата, да избяга от пияния си баща и неуката си майка. Искаше да бъде като мен. Когато след години се прибрахме в София, тя дойде да живее при нас. Аз учех с лекота, а тя с много усилия. Мен момчетата ме харесваха, а тя мъчно осъществяваше контакт с тях.
- Не приличам на нея, аз съм любовчийка като Ради. – Марги се засмя, бурята отмина.
- Тя се мъчеше във всичко да прилича на мен и успяваше. Трудно, и с помощта на произхода си влезе и завърши университет, аз се омъжих, скоро след мен тя също сключи брак. Оказа се несполучлив и след като се разведе отново се залепи за мен. Не се съобразяваше, че имам съпруг и не можем да ходим навсякъде тримата. Един ден не се въздържах и се скарахме. Сигурно тогава е решила да ми отмъсти. Тя изчезна от живота ми и се е появила когато бракът ни бе в криза. Колко му е да се прелъсти мъж, който иска дете и отношенията с жена му са в задънена улица.
Ради влезе в кухнята и се развика.
- Какво гори?! Не усещате ли дима?
Отмести тенджерата от огъня и отвори прозореца, а Марги и Вили избухнаха в неудържим смях – напрежението изби.
- Защо се смеете?! Луди жени! Сега какво ще вечеряме?
Двете продължаваха да се смеят. Марги отговори, че си говорят за мъже и им пречи. Ради махна с ръка и ги остави, но щом затвори вратата смехът секна.
- Какво стана после?
- Когато разбрах, че спи с нея, напуснах апартамента и поисках развод.
- Грешка! Постъпила си глупаво, освободила си ѝ мястото си.
„ Марги щеше да каже същото.” Спомни си думите ѝ „Аз ще бъда винаги с теб чрез детето” – досега я нямаше в живота ѝ. Днес призракът ѝ се появи и тя непрекъснато щеше да я вижда в Марги.
- А той обичал ли я е?
Вили, заета със собствените си мисли, глупаво попита:
- Кой?
- Ради, кой друг. – Марги не го нарече татко. Може би и трябваше време да преодолее шока, да превъзмогне разочарованието си от него.
- Мисля, че не са се обичали достатъчно... Преди да издъхне майка ти ми каза...
- Не я споменавай никога вече! Ти си моята майка.
И Марги я прегърна.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4316
