Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.02.2015 06:00 - Димил Стоилов: Откъс от подготвения за печат роман „Невинни жени в Брюксел”
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1614 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 20.02.2015 15:28

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


Кадър ІХ

Цената си беше банално прозаична – недоспиване. Сега сутринта започваше по един същ начин. Невинаги успяваше да чуе босите стъпки по дървения под, но след тяхното приближаване следваше трясък, с който вратата на хола се удряше в масичката на телевизора, самият екран трепереше от желание да се строполи на земята, а в широкия процеп под касата грейваше усмивка, за да каже „аз съм пак тук“. На тази слънчева усмивка нямаше как да се сърди, защото тя изтриваше с магическа пръчка всякакви възражения, умори и недоспалости. Нейният притежател с разкопчана пижамка, която имитираше халат на принц, се приближаваше към разгънатия диван в хола и отмяташе завивките, ако Дим все още не бе смогнал да се надигне. Малкото пръстче сочеше към него, а слънчевата усмивка се раздвижваше да прошушне: „Влакчето!“ Работата бе повече от ясна. Напъхваше се в някакви дрехи и включваше лаптопа да зарежда. Междувременно смъкваше детските одежди, сменяше памперса и слагаше панталонки и блузка върху дребното телце. Ако процедурата се проточеше повече, отколкото усмивката можеше да издържи, чуваше настоятелното припомняне: „Влакчето!“ Отскачаше до компютъра на масата, натискаше няколко клавиша и чрез ютубето парната машина бавно се задвижваше по релсите с жизнерадостна анимация:
Пуф-паф, трака-трак! Тръгва пътнишкият влак
Пуф-паф, трака-трак! Шум тресе тавана чак.
Машинист ще стана аз...
Естествено че знаеше текста наизуст. Дядо Спас ще помага на малкия машинист, сестра му Слава ще продава билети, а в купетата се мъдрят кукла, зайче, мече, та дори и чичо Слон в последния вагон...
Пуф-паф, трака-трак!...
Радостен химн на сутрешната гимнастика за разбуждане. Пуф-паф, трака-трак! След като отекнат последните акорди на песента, малкото пръстче сочи към екрана и се чува едно категорично: „Пак.“ Едва след шестото или седмото повторение можеше да се премине на „Кокошка при хамбара ко-ко-ко!...“, „Пеят, скачат палците“, „Две калинки, като балеринки...“ или нещо от литовски репертоар, ако вече е станала майката. След като родителите нахлуваха в хола, концертът се прекъсваше, защото Слънчевата запетайка, освен обичта си към музиката, имаше и друга обич – да помага при приготвянето на закуската. Едва след като възрастните хора биваха изпратени кога с плач, кога с целувки, влакът отново можеше да пуфка и да трака. А ако другото слънце вече е притоплило земята или поне постоянният дъжд се е уморил да се изцежда от небето и иска да си почине, Дим обличаше малкото момче и хукваше с количката навън из парковете.
Задачата не беше лека. В Брюксел, както вече стана дума, имаше за опознаване само над 300 вида бира /никой не им знае точния брой/, над 100 музея, над 100 парка и една-единствена Слънчева запетайка. И докато началото за бирите бе „Жупилиер“, при парковете експедициите му започнаха от „Сенкантенер“. Те, парковете, за него бяха като хората. Едни бяха дружелюбни, отворени, сърдечни, други – тайнствени и загадъчни, трети – студени, мрачни, дори враждебни.
Сенкантенер бе особена порода. Ако сред парковете имаше примадона с напудрена показност, която надминаваше дори тази на Кралския парк пред Двореца с всичките му фонтани и изящни скулптори, това бе Сенкантенер. Не ставаше дума само за триумфалната арка с колесницата, конете и гордата жена, държаща знаме отгоре, както и за величествените фигури от двете страни в подножието, изобразяващи градове на Белгия. Дори да се опишат педантично и трите музея, и паметниците на героите, и перфектно поддържаните алеи с огромни огромни дървета от двете страни и зелените пространства, детски кътове, игрища и дори потайните сенчести места, където се отдаваха на горещи ласки предимно девойки, забулени със забрадки... няма да е достатъчно. Паркът, макар и огромен, се изживяваше като главна улица, по която енергично крачеха издокарани функционери на европейските институции или зяпаха туристи от току-що опразнения автобус, като се надпреварваха да щракат с фотоапарати. В това суетене и разместване на човешки пластове се губеше общуване, интимност и топлота. Не че като грейнеше слънце, хората не се пльосваха безгрижно върху тревата, не че не разхождаха кучета, не че млади хора не ритаха топка, не че нямаше задъхани персони, които методично извъртяваха задължителните обиколки джогинг за здраве и форма.
Сякаш единствено си спомняше един възрастен бегач с бяла брада, очила, овлажнен потник и провиснали бели гащи. Ръмеше както обикновено. Тънките крачета в протъркани маратонки така се поклащаха между локвите, че създаваха тревожно очакване всеки момент фигурата да се строполи върху мократа земя. Той продължаваше да тича и като че ли с всяка следваща крачка гащите му провисваха още
повече. Нямаше намерение нито да спре, нито да падне. В лявата си ръка държеше червена роза. Отначало му стана жал за бягащия, после го досрамя, че изпитва такова чувство, тъй като пред себе си виждаше един влюбен човек, и какво от това, че белите му гащи са провиснали, а маратонките – протрити. Той носеше послание и розата радостно се потръскваше в лявата му ръка, а тънките му крачета бродеха възвишено из локвите. Как е хубаво да обичаш, мислеше си Дим, защото тогава парковете са одухотворени, а светът – съвсем различен. Толкова ли отдавна бе за него онова време, когато работеше в издателството...
Сега любовта му е съсредоточена в Слънчевата запетайка. Осъзнаваше, че по необясними причини детството на собствения му син е изтекло незабелязано като пясък през пръстите. Пропуснал е смяната на пелените, прането и простирането с неизменните щипки на детските дрехи. Като прозорци на влак експрес покрай него са минали първите думи, първото зъбче, прохождането. Може и да не е справедлив към себе си, но тогава си въобразяваше, че не трябва да има „нито ден без ред“, тъй като ще става класик, а и сътрудничеше на много вестници за допълнителни пари. Връщаше се вкъщи скапан, само да поспи няколко часа, а не да се радва на малкото човече, което неусетно растеше без съществена негова намеса. Можеше ли сега да компенсира щетите от урагана на житейските си илюзии? Опитваше се да общува с внучето по някаква собствена методика, а не извлечена от онези много книги, които старателно изчете. Още в издателството беше редактирал доста текстове, свързани с детската психология, педагогиката, детското обучение. И какво от това? Спазваше един много елементарен принцип – не оставяше Запетайката да скучае. Затова променяше и песни, и видиоклипове, и играчки, и книги за разглеждане, и детски кътове, и паркове.
Първата му голяма любов сред парковете бе „ Волуве“. Отначало, за да го запомни по-лесно, го наричаше Вулвата. Тя...той бе огромен. Притежаваше няколко езера. В първотото, съвсем близко до булевард Тервюрен, имаше патици, гъски, лебеди, яребици. Тук Запетайката за пръв път почна да имитира патките – па-па-па и близо месец така назоваваше всички пернати без значение дали са гълъби, гарги или зелени папагали. От езерото нагоре се издигаха стръмни поляни и остри склонове, от които по-нататък се въздигаха обширни гори. Обикновено доста се зореше и пъхтеше като парен локомотив по асфалтираните алеи , докато изтика количката до върха. Там бе едно от футболните игрища, но вляво от него бе разположен частен тенис клуб, който освен кортовете, разполагаше с пързалка, разни детски друсалки и ограден с дървена рамка пясък за игра. Първоначално му се виждаше странно, че пълненето на пясъка в кофичка, изсипването и новото пълнене е едно от най-обичаните забавления за децата. Опитваше да си го обясни с подсъзнателно откриване на пясъчния часовник или по-простичко, че нищо в този живот не остава нито празно, нито пълно, но не беше доволен от измислените обяснения. Знаеше от книгите, че работата с лопатката развиваше двигателните умения, но това ли беше всичко? За радост в клуба бяха помислили и за възрастните, защото докато Запетайката играеше с пясъка или се друсаше върху зайчето, можеше, седнал на стол срещу слънцето – стига да е имало храбростта да се покаже– спокойно да изпие една бира, а дори и втора.
Сега, верен на принципа, че нещата, дори и да са хубави, не трябва да се повтарят прекомерно, след като изкачи баира, тръгна покрай телената ограда на тенис клуба и футболното игрище. Задъхан бе като участник в брюкселски маратон и се нуждаеше повече от тридесетина стъпки, за да си урегулира дишането. Запетайката спеше в количката, но си въобразяваше, че като му говори, спомага да се създаде пасивен фонд от български думи в малката главица. Та бърбаросваше разни дивотии... ...ето сега се изкачихме над езерото с патиците, дето си говорят – па-па-па! и се гмуркат във водата. Подминахме площадката с пясъка, а пък на тенис игрищата набори и наборки се мъчат с ракетите и топката им все се търкаля по земята, ама ти, като пораснеш, ние с теб също ще играем, и то по-добре от тях... И все в същия стил. Загърби телената ограда, спусна се надолу по асфалтовата алея, пресече каменното мостче на второто езеро. От едната страна две патици смешно се къпеха, като потапяха глави във водата и разперваха криле за да разпиляват водни пръски наоколо. Наново забута количката нагоре, докато достигне до насрещната алея, а от нея премина по прегърбен мост над булевард с трамвайни линии, за да се озове до приветливо ресторантче, кацнало на върха. Това му беше заветната цел този път. Акостира количката до една от масите на обширната терасата. Гледката между двата ската омайваше – все едно си подал глава от хеликоптер, а долу, от двете страни на моста, пъплеха като цветни буболечки забързани коли.
В заведението нямаше други посетители. Запетайката все още спеше, но той му разказваше за всичко, което вижда наоколо дори и когато към него се приближи мъж в черен панталон и тъмносиньо сако с лъскави копчета. Приличаше по-скоро на управител, отколкото на редови сервитьор. Учтиво попита какво ще обича. Учтиво му призна, че сега би желал да обича бира „Маес“. Имат, нали? Имат. Мъжът се отдалечи така безшумно, както се беше приближил. След десетина минути мъжът наново се появи. За учудване на Дим не носеше бира. Попита учтиво дали господинът ще обядва. Не, господинът няма да обядва, отвърна леко раздразнено и поясни с усмивка, че просто двамата – посочи количката – по мъжки са излезли само на разходка. Човекът в тъмносиньото сако изслуша мълчаливо разясненията и се скри зад вратата на вътрешния салон. Междувременно на съседна маса се разположи едър белодрешко с готварска шапка, внимателно постави пред себе си препълнена чиния с картофи и месо, заляти с ухаещ кафяв сос. После се наведе над масата и захвана тихи занимания за нож и вилица. Яденето му спореше. След десетина минути на същата към него се присъедини друг белодрешко – доста по-млад и по-слаб от първия, но чинията му съвсем не беше по-празна от предишната. Слънчевата запетайка леко повдигна клепачи и Дим усети, че лимитът от време е на изчерпване. Стана и отвори вратата на вътрешната зала. Човекът със тъмносиньото сако говореше по джиесема оживено, опрял лакът на бара. Май нещо искаха да му доставят или отказваше някакво предложение. Дим разтвори многозначително ръце, да покаже, че все още се надява на поръчката. Като се върна на масата, Слънчевата запетайка се усмихваше на младия белодрешко, който с пръсти на бялата покривка му демонстрираше как подскача зайчето. След още десет минути не от вратата на вътрешния салон, а някъде отзад, откъм кухнята се появи човекът със сакото, но вместо бира носеше чиния с ядене и седна до белодрешковците.
На Дим не му оставаше нищо друго, освен да си тръгне и тъжно да тика количката. Ресторантьорът очевидно бе разбрал, че е от Източна Европа и демонстрираше специално внимание. Все едно, че там живеят колония прокажени, много по-окаяни от негрите в Белгийско Конго. Нямаше друго обяснение. Това не го съобщи на Слънчевата запетайка. Успокои детенцето, че бързо ще бъдат отново вкъщи, ще претоплят храната на водна баня в онзи уред, с който отначало люто се бореше, докато се научи да го пуска, и който, като стигне нужната температура, почва да се обажда – пиу-пиу-пиу!. Чак тогава и те, като онези чичовци с белите дрехи, ще седнат на масата да правят –ам-ам. Ще правиш ли – ам-ам! – питаше той и ускоряваше крачки. Ам-ам! – повтаряше като нежно ехо Слънчевата запетайка и заглушаваше ругатните, които възрастният човек не смееше да произнесе на глас. Припомни си думите на един турчин от Кипър, с когото се запознаха на детската площадка в парк „Леополд“. Беше завършил университета в Саутхамптън, а след това специализирал в Харвард: „Ние турците, каквито и изисквания на Европейския съюз да изпълним, каквито и претенции да удовлетворим, каквито и стандарти да догоним, за Европа винаги ще си останем анадолци.“ Изглежда същото си беше и за източняците – все ще ги припознават като прононсирани смотаняци.






Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2009788
Постинги: 1509
Коментари: 722
Гласове: 4262
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031