Като дошла мобилизацията през 44-та, дядо бил на 30 години, мама била на 5 години, а бебето – нейната сестра, леля ми Влада – на няма и месец. Мама и леля, тогавашното бебе, са децата на дядо. Като дошли повиквателните, всички из къщи припряно се защурали насам-натам, някакви раници стягали, някакви багажи приготвяли и всички скришом хлипали. Мама не знаела защо хлипат, защо така се щурат и закъде бързат.
Една сутрин тръгнали – дядо, неговият баща и неговата майка. Взели и мама, която тогава била на 5 годинки, както стана въпрос. А баба, нали нямало 40 дни откак била родила, тя не могла да излезе, защото тогава се пазели и не излизали родилките до 40. Само на пътната портичка свекърва й я попитала: „Ти, Никуло, нали заши на Деньо под яката от онуй нещо?”. „Заших, мале, на всичките му абички и дрешки съм зашила.” „Онова нещо” било було. Мама се родила, обвита с нещо, на което бабите викали було и разправяли, че това було пази от лошо.
Тогава излезли и отишли на центъра на селото, а там – народ. И всички плачели. Някои плачели силно, а други – тихичко и скришно. Дядо гушнал мама и заплакал, но тя не знаела защо е заплакал дядо и къде отива тоя народ.
Било късна есен. Дядо заминал с ония всичките мъже някъде. Започнали да пристигат писмата – на месец по едно долу-горе. После писмата спрели – месец, два, три – няма писмо. Ни вест, ни кост. Из село се чуло за убити. Изпищи някой на горния край на селото – цяло село хуква нагоре към писъците. После изпищи някой на долния край на селото – цялото село се сурва надолу, пак към писъците.
Селото пищи, а пролетта иде и от дядо писмо все няма.
По него време минавал обозът и кой каквото имал – пращал на фронта за войниците. И баба пратила на дядо, който не се знаело дали е жив или е убит. Пратила му зелен вълнен пуловер, дето тя сама му изпрела и изплела, и също му пратила курабийки и каквото успяла на сложи за ядене. И продължила да чака писмото.
Като пристигне пролетта, война-не война – земята иска орало и мотика. Тогава на дядо баща му, старият ми дядо, повел всичките на нивата. Баба и тя, с пеленаче на месеци – и тя хукнала барабар с всички, само и само да не седи вкъщи, че било много тежко да седи на тихото и от дядо писмо да не иде. Какво са човъркали пустата земя – мама помни само, че дядо й орал нещо, а пък жените плачели, ама се пазели да не ги види, че плачат, да не го ядосат. Старият ми дядо, обаче, се ядосал. То сигурно не е било яд, ами е била голямата му мъка, която от плача на жените ставала непоносима. Тогава хвърлил ралото старият ми дядо, и си изкрещял всичката горест: „Какво сте ми ревнали вий, мари?! Да млъквате, че като взема ралото ще ви кажа за какво ми ревете! Какво чакате – да ви се върне жив оттам, дето свирят куршумите ли?! Няма да се върне, и да ревете, няма да се върне!” – сигурно е псувал. Мама не ми казва да е псувал тогава, но аз си мисля, че е псувал целия свят, дето му е взел момчето и дето го е оставил сам мъж да дава кураж на пълна къща с жени. Една, две, три… и една в пелените…
Като се наработили на пустата опустяла нива, тръгнали да се прибират – всичките натрупани отгоре на каруцата, смачкани, безверни и тихи. Изведнаж, както минават през мегдана на селото покрай бръснарницата, баба се надигнала и извикала: „Тате, спирай колата! Спирай, чуваш ли!”
Спрял старият ми дядо колата, скочила баба и хукнала към нянакъв мъж, който бил пред бръснарницата и който бил облечен в оня зелен пуловер. Мъжът бил с брада до пъпа, слаб, гърчав, едвам диша. Заудряла го с юмруци по гърдите кротката ми бабичка, която тогава изобщо не е била бабичка, а млада булка, задърпала го за пуловера: „Ти ли уби мъжа ми! Ти ли?! Тоз пуловер аз съм го плела, познавам си го, казвай къде е Деньо, кой го уби?!” Тогава оня човек с пуловера се усмихнал на баба: „ Аз съм, ма Никуло, аз съм, Деньо съм. Рекох първо да се обръсна, че тогаз да си дойда, да не плаша децата. Вий отивайте към къщи и слагайте бакърите да врат, че съм пълен с въшки.”
Хукнали те към къщи, сложили бакърите, дошъл си дядо обръснат, съблякъл фронтовашките дрехи и ги запалили насред двора.
И животът пак тръгнал.
После, кагато вече мама пораснала, родила ме, и аз също вече съм била доста пораснала, помня ня дядо колко страшни бяха стъпалата и пищялите на краката му – бяха черно-сини и от тях изтичаше нещо. Тогава помня как дядо ми е казвал, че краката му са такива черни дето е измръзнал на фронта. Разказваше ми и за едно хоро. Много късно разбрах защо са плакали войниците като са играли това хоро на Драва през върлата зима на 44 - та година. Играли хоро да не замръзнат. Играли хоро и плакали.
Като тръгнал животът отново след войната, за дядо се приказвало, че бил враг, защото шиел вкъщи костюми и работел частно. Затворили му работилничката и го натикали в текезесето, а селото още помни как се обесила оная млада булка-вдовица, дето й взели нивата и воловете и тя, като се уплашила, че децата й ще умрат от глад – закачила се една нощ на въжето. Мама тогава била на 17 години, била голяма и помогнала да откачат жената от въжето и да я изпратят. Но дядо не се закачи на въжето и преди да го издрънчи инфарктът, живя още доста.
………..

След 9.09. изровили костите на всички избити през войните и ги качили на могилата над селото, където сметнали, че е достатъчно високо, за да се вижда и да се помни. Направили паметник. Паметникът се казва Братската могила. Ако питате днешната история – там всички са врагове. Защото историята преминава от ръка на ръка и ръцете, които държат историята, обикновено са със съмнителна чистота. Докато още били живи, само майките на "враговете", приплаквали: „Поне да ни ги бяха оставили в селското гробище, че като мине човек, да им запали по една свещичка, че то на братската могила как да се качи човек със старите си кокали, пък нали вече и младите не ходят... И буреняса всичко..."
Но майките вече отдавна ги няма и никой нищо не вика.

Тежко е да четеш... и никой не може да си представи, какво е да преживяваш това, за което сега четем...
Покланям се на авторката и както се казва на руски:" Царствие им небесное" - на тези, които са минали през тези ужаси...
Дано да няма война и да няма повече такива истории.