Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.06.2015 05:00 - Христина Панджаридис: Мъгливо
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1405 Коментари: 1 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
      Откъс от романа "Някъде другаде"

         image



   Минава 4.
Сутринта чука на прага, но все още e нощ. Тъмнината се разлива навсякъде. Но тя не се бои. Тъмнината е бойната ѝ кула, намазаните с отрова стрели, ризнацита ѝ. Замиси мъглата. Цял час по-рано от другите утрини. От вчера тъгата по дъщерите я замъчи и не я остави да спи.
  Майчина жалост. Щом възглавницата не ти отпуска сън, захващай се за тестото. Правеше път за дъщерите си. Появяваха се само при мъгла.
Това беше условието. Кой омагьоса двете ѝ прелестни момичета?
Отговорът беше неочакван – мъжът ѝ.
   В техните родове хората бяха наглед обикновени: с чифт ръце и чифт крака, с по две очи, косми в носа, кокоши трън по петите... но се раждаха с предопределението за още един живот.
  Извън човешкия. По избор или по семейно споразумение.
  Мъжът ѝ наследи от дядо си да е вятър три месеца
в годината – от март до края на май. А жена му се превръщаше в бреза.
Теглеше я към спокойствието и наблюдението, към удобната следобедна дрямка. От  юни до август
 бялата ѝ кора шумолеше в ушите му.
   От малки той научи момичетата да тичат нагоре по скалите, да скачат с парашут, с бънджи.
  За рождените им дни подаръците бяха едночасово возене с вертолет и курс по делтапланеризъм.
Подготвяше ги за негови заместници. За ветрове.
  Кръвта му черве
нееше от свръхлюбипитство. Измъчваше се какво става по върховете, зад отсрещната планина в месеците, когато седи край огъня или пуши с лула, небрежно даващ ухо на приказките
 
на приятелите си.
Интере
суваше се жена му общува ли с други брези. Какво забавно открива в отсрещната горичка, не
 флиртува ли със стопанина от близката хижа. Вятър му трябваше. Вятър да шепне в ухото, вятър за приспиване, вятър за раздумка, вятър за сладост.
  Държеше за ръце дъщерите си и нито ден не се
  съмняваше, че те ще пожелаят да бъдат нещо друго, освен не вятър.

   Онази обаче, другата, дето замесваше хляб по най-модерните методи и поръчките ѝ се увеличаваха
  заради модата по биотехнологиите и разните
му там пълнозърнести хлябове, тя и без бинокъл разпознаваше мечтите на момичетата.
  По-голямата майстореше хвърчила и в хвърчило милееше да се превръща.
   Малката обожаваше лавандуловите полета, миризмата на тъмносиньолилавата билка. Сапуните и тоалетната ѝ вода винаги съдържаха лавандула. Баща им забеляза пристрастяването на децата си, ала не му обърна внимание. Разчиташе на здравия им разум, на преподадените уроци, на авторитета си. Законът
  на семейната традиция се вееше като знаме над главата му. Не само над неговата.

   Дъщерите навършиха пълнолетие. Отпуснат от изпитото червено вино той им даде думата.
 Голямата
и русокоса спомена хвърчило. Малката
и кестенява посочи лавандулата. Не беше нито март, нито април, още повече май, но той се разлюти.
 От устата му изскочиха неупотребените, пазени за секретни мисии сили, и къщата им се отлепи
от земята.
Литна. Едно тромаво хвърчило. Една тежка, изкоренена бреза.
Кой както си изфантазира. Историите нямат стени.
Къщата-хвърлило-бреза се намести в отвора на най
-голямата и скрита за хорските наблюдателници пещера. Пещера, недостъпна за обикновения
крак, обут в градски обувки, но не и за алпинисткия. Обаче със задължително предварително записване за среща.
   Светилището на Триръкия. Трите му ръце управляваха, надзираваха и преобръщаха при молба
 и ходатайство съдбите на ималите малшанса
да изплачат с уста и да размахат две ръчички към света от три континента.
Поименен списък не беше приложен и затова приливът превъзхождаше отлива.

– Дъщерите ми заслужават да заприличат на магарешки тръни. За поука на новото поколение,
  отхвърлящо семейните ценности и личното обаяние
на бащата.
– Ти в коя дестинация на международния туризъм си полегнал? – смъмри го Триръкия. - От петдесет
 години никой не ме е разсмивал с наивността си. Велик съм, вярно, но не и тесногръд.
– Дъщерите ни са млади, но не и малоумни. Следваха съветите на баща си, но сърцето си има собствен компас. Тръръки, намеси се в съдбата им.

Опитай от хляба ми. Не съди на гладен стомах.
– Умна жена. Сглупих, че не се ожених. Късно
ли е?
– За радост никога не е късно! – започна да се на
дява на добър край на летенето майката и да замисля
 
план как да праща хляб до обитателите на пещерата
 
от благодарност. Триръкият щеше да измисли начин да
върже яростта на мъжа ѝ, обсебен от предаността си към дядо си и вятъра.
– Смали ги! Смали ги да не се мяркат пред очите ми! – нагазваше в тресавището бащата.
– Тук съм да изпълнявам желанията, но... и да въдворявам справедливост...
Родителите се увличат. Обичат повече представите си за децата си, не самите деца. Мирише ми на загниване във вашата къща, драги?
   Двете дъщери се смалиха. Видими, но някак незабележими да донесат тръпка на мъжкото око. Ще се влюбиш ли в момиче, което носиш в дланите си? Само ако си колекционер или пишеш миниатюри.




Гласувай:
1



1. fumiko - Винаги се чудя, откъде в главите на ...
07.06.2015 08:14
Винаги се чудя, откъде в главите на писателите се появяват фантазиите, нали те живеят същия живот, както всички?!
Сигурно именно това се нарича - талант. И той е вътре, дълбоко и закрит. И само някои могат да го открият.
И една от тях е Христина.
Браво!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2011979
Постинги: 1509
Коментари: 722
Гласове: 4263
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031