След размисли и ровене из книгите приемам за утеха, че изкуството е достоен и най-възможен начин за оцеляване на красотата. Тя, красотата, често (заради нашето собствено удобство и гарантирано спокойствие) е напъхана почти в клетка и в заградени пространства, диша с кислороден апарат и някакви радетели за нея с периодична стихийност събират подписи, за да продължат дните ѝ.
   Стиховете на Георги Милев в най-новата му книга “Драскотини върху зеницата” звучат като тиха музика или радиостанция, на която сме намалили звука. За да четем и съпреживяваме емоционалните моменти на автора и да чуваме по-силно гласа му. В шумотевиците обикновено се извисява викачът, надмощие взима гръмогласният, а в изящното слово ти „клякаш”, дори лягаш и притискаш ухо към земята, за да уловиш всеки звук. И да разбереш – идват ли конниците на поезията, носят ли добрите новини за надежда и споделеност, за обич и изчистено от облаци небе.
   Георги Милев пише тиха, деликатна поезия. Тиха, но не безшумна и безгласна, нито пък беззъба лирика. Ако тази поезия е причинена от „драскотините” – значи тя е следствие от нараняване, от преживени болки. А повечето болки в живота ни ги преглъщаме безгласно, тихо, без вик, онемели от страдание. Имаме среща със стихове, които не накърняват тишината, докато точно посочват следите от удари и загуби.
    Аз самата се разпознавам в стихотворението “Защо обичам кучето си” не заради разходките и разговорите ми с четириногата семейна любимка, а в меланхолията, капеща подобно капчук върху главата и лицето ми. Различаваме се (човек от човек, човек от куче) по видими белези, но кой ще потвърди и ще посмее ли да докаже къде страданието е повече или по-малко. Къде забравата отминава след порцията сън и ще си спомни ли времето за пресечните точки между теб и някой, близал от шепите ти търпение, сняг, предизгревна топлина.

“Аз също съм от плът и като теб
имам кръв, сърце, очи и зъби.”
                                                        (“Защо обичам кучето си”)
   Поезията на Георги Милев излъчва доброта и признание за уязвимост. Уязвимост не от чувство за вина и грешки, уязвимост от човешката чувствителност и чупливост.
    Изчистеност, наситена с метафоричност, живее в тристишията в книгата. Четеш и потъваш не от неумението да плуваш, а натоварен с премълчаното, от болката и повторенията на житейските кръстопътища:

  “търсих те казаха че
  няма връзка с този номер
  а между нас”
                                                        (SMS – 2)
   Говоря наум и на глас и “питах се дали мълчанието/ е тест за премъзмогване” (”Виж фриза на скалите”), “отчупи се малко/но внимателно защото/ боли (“Доказателство”) “и как да зададеш посоката/ когато те са четири” (”Пунктир”).
   Последните четири стихотворения в книгата “Драскотина върху зеницата”: “Албум с твърди краища, “Всичко” и “Когато се прибирах снощи” навяват усещане за равносметка, за баланс на битието, за подреждане на личния дневник до днешна дата. Драскотините и зарастването до прохождането и бастуна, забравянето до прощаването. Няма поза или клиширан хуманизъм, призиви за толерантност и солидарност, няма афиширане на самотата. Да си сам не е наказание, а начин за изнамиране на живата вода, стъпало за надникване над планините и право на смях – откриван по трепкането на лицевите мускули.
   Всичко, което поетът иска да ни каже, е казано. Немногословно, изгладено от нащърбени ръбове, поднесено като хляб и нож, чист лист и молив. Лесно е да задраскаш и очерниш, трудно е да започнеш рисунката и да благодариш за отворения прозорец и светлината.
    В тон с гостоприемството на автора, усетено по страниците на книгата, спирам да изпълвам листа с думообяснения и слагам временно (с очакване на нови стихове и разкази) точка. Мълчанието, което визира и самият лирически герой, може да бъде също толкова наситено със смисъл и експресия, с присъствие, че да анулира необходимостта от думи.

  “а с теб мълчим
  но не защото всичко сме си казали
  а защото нямаме какво да допълним”
                                                        (“Ботевград”)

   „Драскотини върху зеницата” за мен остава една от книгите, които може да ни пренесе ненакърнени през много мълчания, думи и липса на думи.