Нейната София й се видя неподредена. Разпиляна като жена, неуспяла да отиде навреме при психиатъра си. Щвейцарското село, в което остаряваше и разплиташе скуката, беше излъскано и сресано. Почти войнишки строй, дисциплина и тишина. Самоинициативите бяха нежелани.
Беше подранила за медицинските изследванията и спомените я повлякоха към старото им жилище. Със сестра си го продадоха набързо и кръвта й беше го изтласкала от паметта.
Градинката зад блока събираше нецензурните им ученически възгласи. Тук поиска за първи път Николай да я целуне, но той го направи с друга. Получи си целувката след месеци, но не беше същото. Вълнението не заслужи дори отбелязване в дневника й.
На люлките слагаше дъщеря си и привечер се люлееше и тя. Растеше с детето. После намрази градинката. Марта падна и си счупи крака. Гипсът се проточи с пневмония, с изваждане на сливиците и... Грабна малката и двете се изнесоха зад девет земи в Щвейцария. Там подрязваше розите зад къщата и не мечтаеше за никакви целувки. Трупаше целулит и колекционираше затлъстели котки.
Кога ли за последен път я забеляза мъжа й? А целувки... може би щеше да открие върху снимките от тържествения им юбилей– петнайсет години брак.
Едно куче в градинката се свиваше от студа и не пускаше топлина към нея. Токчетата й натискаха изпушените тайно фасове и продължиха наляво.
Замириса й на пуканки. Видя продавач на захарен памук. Печаха кестени. Щеше да стопли поне ръцете си и да напълни устата на изкуфялата си носталгия. С книжната кесийка кестени се почувства като намерена, нищо че никой не я издирваше.
Спря се пред стрелбището. Стреляла беше преди матурата по математика. Оттогава стреляха по нея. В зимния четвъртък й се отдаваше случай да си отмъсти. Той сигурно още дремеше в това забравено място. Знаеше, че душата й не е девственица.
“Бам-бам- бам!”, фигурите се завъртаха и по тялото й се разля всичкото изпито вино от вчера. Роднините очакваха повече щедрост, а не разочарование. Целеше се в спомените си и във всичко онова, което не беше преживяла, а се надяваше да пробва.
Николай се ожени за сестра й, а след две деца и няколко изневери я изостави. Тя срещна друг мъж, но той по нищо не приличаше на Николай.
“Бам-бам!” Фигурите не мърдаха. Чувството за удовлетвореност ръкопляскаше.
- Ели, ти ли си? – мъжагата, който зареждаше пушката беше отдалечен на двайсет и още години от някогашния ухажор, проговори и гласът му зазвуча по познатия си патетичен начин. – Познах те по бемката на брадичката.
- Припознали сте се, господине! – ето до къде завеждат спомените и закъснялата първа целувка. Николай я гледаше, но тя беше се научила да остава невъзмутима. Оставаше сега да покаже дървен крак и да запуши с лула като в пиратските истории. “Бягай, момиче! Не ти трябват спомени...”
А, време е да си вземе изследванията.
Христина Панджаридис