Винаги, когато пътуваше към свекърва си, се страхуваше. Необясним страх.

Тръгваше да остави детето, нейния внук.

   Пътуваше често и след смъртта на мъжа си нямаше кой да гледа момчето.

Свекървата беше висока и едра жена. С най-сините очи, които беше виждала в човек. От десетилетия вдовица. Не се оплакваше и не споделяше. Държеше изправена главата си и създаваше чувството, че носи корона.

   Жените от селото я недолюбваха. Говореха, че е убила мъжа си. Пияница като техните. По-точно го бутнала по стълбите от втория етаж на къщата. Той се затъркалял... и стигнал до смъртта.

   Повечето възрастни жени страдаха от мъжете си, но нямаха нейния късмет да се отърват от тях. Или нейната смелост.

   Винаги, тръгвайки натам се страхуваше. Боеше се да не я предизвика и да научи истината.

   А днес... днес беше взела вече успокоително и пак сърцето й потропваше ръченица.

   Свекърва й беше починала. Отиваше да си вземе сбогом. Боеше се страхът да не влезе в нея и да се настани там.