Коя ли съм да протестирам против новото издание на приказката за „Червената шапчица“? Ама да се представя набързо и в сбита форма – бабата съм. Преуморена вълкът да ме гълта, да му пълнят търбуха с камъни, да му се подиграват и да пуква, миличкият. Звяр е, но е зверско да се вживявам в една и съща роля десетилетия, столетия наред. Излезе ми лошото име на характерна актриса и ми дават все подобни образи – на очакваща, наивна и излъгана жена в зряла и презряла възраст.

   Настоявам за модерен прочит, за осъвременяване на приказните герои и ситуации. Подшушнаха ми, изпратиха ми sms-и от предплатени карти, за да не узная номера на изпращачите и ми се зачервиха пъстрите очи от плач. Да не изпадам в крайности, гласеше последното предупреждение. Напирам ли да търся обновяване на приказката ще ме изхвърлят от библиотеките и учебниците, майките ще отминават лавицата с книжката и „моята“ приказка. Европейската комисия по културната идентичност не гледала с добро око на историите с камъни и пушки, на липсата на етика между човека и застрашените животински видове. Малеее! Заболя ме главата, гърбът и краката. Мирувай, баби, си рекох, че ще спрат хонорарите и накъде тогава без фитнес и съботно-неделни екскурзии. Безплатна супа раздават единствено в неделя в църквата и на някои празници. Ама между тях от кислород ще ми се надуе коремът.

   Без разгласа и по свое усмотрение редактирах ловецът в симпатяга, правещ неуспешни многогодишни опити да стане вегетарианец. От седмица не бе вкусвал месо с изключение на вчерашните два сандвича с кренвирши и кашкавал и му се виеше свят. Почти вегетарианецът се заслуша в дърдоренето на колегите си от ловната дружинка и запомни, че внучката на самотната баба, живееща в обраслата с лози и трендафили къща, е върла вегетарианка, осиновила вълка и потомството му и стреля с лък срещу нахалните посетители от мъжки пол. А за ловците готвела неприятни изненади от рода на капани и дупки с вода. Ловците се подхилваха и си намигваха, но без изключение разсъбличаха внучката в сънищата си и се отдаваха на прегръдките ѝ без никаква съпротива. С готовност зарязваха пушките и ножовете си, горните дрехи и бельото. Почти вегетарианецът издебна скриването на слънцето и докато все още се различаваха очертанията на пътеката между дърветата стигна до къщата. Огледа се, провери дъха си, издишвайки в шепата си, одобри ягодовия аромат на дъвката и приглади светлите си коси. Гелът си бе свършил работата. Прибра корема си, но той отново изскочи напред подобно ветропоказател. Засега можеше да го определи за миролюбиво закръглящо се коремче, но ако не се спреше в атаката на яденето не му мърдаше по-голям номер панталони. Предвидливо носеше бутилка вино и по една ябълка в двата си джоба. Щеше му се да си представи как внучката е Ева, а той Адам и откриват любовта по най-древния начин – далеч от шума и градските камери на всеки светофар. Безсрамно стъпи на тумбеста керамична саксия, приютила измръзнали димитровчета, и хвърли око вътре. Прозорецът не предлагаше щедра гледка, но зърна включената нощна лампа и огъня в камината. Момичето седеше с гръб към него и четеше списание. Стори му се, че косите са му бели, но днешните се боядисваха през ден в какви ли не цветове. Бившата му приятелка сума ти време ходи със синя коса, а преди това го дразнеше с зелените си кичури. Кръсти я Данчето Жабата и скъсаха. Саксията се катурна и без малко да тупне на земята и да строши бутилката с вино. Романтично му се прииска да извести на идването си с хвърляне на камъче по прозореца, но май твърде често използваше метода и се отказа. Време беше да размърда фантазията си за нещо по-оригинално – фрагмент от опера или щракане с пръсти. За операта кръгът се стесняваше, спомняше си откъслечно само „Кармен“, виж, за щракането го биваше. Отказа се и почука с желязната подкова по вратата.

-        Отворено е, влезте, моля! – промуши се гласът от топлото.

   Тя чакаше някого, но днес преди другите идваше той. С виното и двете червени ябълки в джобовете. Вмъкна се и реагира светкавично - заключи с поставения в ключалката ключ. Нощта спокойно можеше да настъпи за тях двамката.

-        Къде държите чашите за виното? – реши да не губи ценните минути и да я омая преди действието на червената течност.

-        В кухненския шкаф, то не са и останали повече от две здрави чаши.

-        Достатъчно.

   Върна се и кафявите му очи констатираха промяната в обстановката. Нощната лампа не светеше, грееха дървата в камината и протегнатите ръце към него. Представяше си как ходи на пръсти и се извинява, обяснява, суче и върти колко я харесва и откога тайно наминава край къщата, как се е колебал какви цветя да донесе, докато е предпочел да полеят с вино декемврийската вечер.

   Тя го залепи за тялото си и той усети лавандуловия мирис и изпаряващите се във въздуха остатъци от канела и чубрица. Обхвана талията ѝ и се спусна по-надолу.

-        Поне по няколко глътки – изшумоля нейният глас и на пода се открои шалът, омотан преди минути около гушата. Розов или бледожълт, не – виолетов.

   Вдигна го и впи ноздрите си. Мирис на жена, мирис на жена, незаспала зимен сън, жадна за вино и ябълки. Отвори сръчно и наля в чашите. Подаде едната и тя я изпи на един дъх. Последва я. Наля отново и за броени минути пресушиха бутилката. Ако се напие, предупреди го ловното му чувство, ако се напие ще е пияна парцалена кукла, а не леко съпротивляваща се и жилава млада жена. Откъде да знае, че не смята виното за алкохолна напитка. Вдигна я и понесе към близкото легло. Между дрехите откри топла кожа, гостоприемство и мирис на сапун, напомнящ му нещо отминало, но не се сети точно какво, а и в момента нямаше никакво значение. В момента той любеше внучката и всичко течеше по мед и масло. Стрелите ѝ мируваха, закачени на отсрещната стена.

   Събуди се от нейното похъркване. Щеше да ѝ каже при удобен случай и да се посмеят. Дръпна чаршафа, за да завие слабините си и да потърси дрехите. Огънят отдавна бе загаснал и кожата му настръхна.

-        Къде, бабиното? – ритна го гласът, разсънил се от мърдането му.