“Искам да те сънувам! Един сън – какво толкова. Желанието ми не е странно и неизпълнимо. Съседът, на седемдесет и отгоре години, още пуска тото и големи пари му се привиждат. Нищо, че е самотен. Не се чуди на кого ще ги остави. Готов е да си ги изхарчи. А аз, аз моля да те сънувам. Съгласна съм на един кратък сън. Трийсет минутен сън. Моля те!”

            - Бела? Пак си се унесла. Няма ли да вечеряме? Гладен съм – мъжкият глас жужи като пчела край ухото ѝ. Тя не вдига ръка да я пропъди.

-        Прав си, Андро, да вечеряме! – разтърсва косите си четиридесетгодишната жена. Меланхолична, с прозрачна бяла кожа, все едно гледаш тръгнало да губи цветовете си дърво.

-        О, стига! То не беше година или две. Погледни ме, преди пак да ме наречеш с неговото име.

-        Обърках се! – Бела е по-скоро при мисълта за Андро, а не при бъдещата вечеря.

-        Живеем заедно, а ти, ти си още с него.

-        Не виждаш ли, че съм с теб? Извинявай!

-        Не приемам извинения. Слушай, твоят Андро умря! Умря преди осем години.

-        Направи осем миналата седмица. Започна деветата.

-        Не може да се говори с теб, Бела!

-        Преувеличаваш.

-        Не го познавах, но бъди сигурна, че няма мъж, който да се умилява от непрекъснатото объркване с името му.

-        Хубаво си му е името! – с инат в гласа изрича тя.

-        Кой ти говори за името? Спри се, чуваш ли ме? С едно и половина ухо слушаш спомените си, и едва с половината от второто мен. Верен съм ти, ама ще хващам гората. Не издържам повече да ме прекръстваш.

-        Аз издържам да чакам.

-        Какво чакаш? Не следиш думите ми.

-        Следя ги. Казвам, че трудно издържам.

-        Да си с мен?

-        Да не го сънувам нито веднъж. За осем години.

-        Ти? Не само се обръщаш към мен с името на мъртвия си съпруг, а и не го забравяш за минута.

-        Искам да го сънувам! Липсва ми – Бела го казва бавно, сякаш откъсва най-любимото си цвете от градината.

-        Аз съм до теб – оправдателните нотки в гласа му я дразнят.

-        Различни сме.

-        Различни сме. Голямо откритие! Хубава си! Сърцето ти е широко, ама изхвърли го този твой мъж. Пренаселено стана! Не чувстваш ли? Бутаме се вътре двамата – един мъртвец и един жив

-        Ами... надскочи го! – думите ѝ се удрят в ъгъла на масата и едно “пук” прозвучава в тишината. Той не чува. Кръвта му иска да излезе от затвора, в който я е заключил. “Знаеш, че обичам понички с крем ванилия, но не си отишъл да ми купиш. А той тръгваше и минаваше трийсет километра с колата, за да ми донесе. Или да ме изненада с гладиоли – любимите ми цветя. Без повод, само за да му се усмихна... Аз се стараех, но той беше все по-щедрият!”, реди липсващите жестове на ум, на глас е излишно да му подсказва.

-        Нямах намерение да ти го казвам, Бела. Обичам те, но с теб е опасно. Полудявай си, нямам път с теб.

   Мъжът се обърна. Надяваше се да го помоли да остане или да му се извини. Надяваше се вечерта да е светла. Жената мълчеше. Тръгна си. Лесно изнесе миналото и очакванията си.

   Тази нощ Бела сънува Андро.