Когато изляза от затвора, ще съм друг човек, обеща си тя. Четеше книга за успяването в живота и подчертаваше с молив.

   Запаметяваше препоръките като куплети и ги цитираше сутрин.

   Ставането слагаше начало на поредния черен ден. Ден на часовникар, лишен от часовници за поправка. Нуждаеше се от вълшебна пръчка. Мислите от книгата изпълняваха велика мисия. Вживяваше се в препоръките и заприличваше не на затворничка номер, килия... с присъда от десет години, а страница двадесет и седем, страница петдесет и девет... За всяка ситуация намираше точния текст. Цитираше. Какво друго да правиш в самотната затворническа идилия, където и небето ти е разграфено като в ученическа тетрадка?

   Когато изляза от затвора, ще се оженя и ще си имам дом, обеща си тя.

   Пусна обява във вестника: “Жена, на 60 след десет години, търси добре изглеждащ мъж. Романтичните – с предимство.”

   Извикаха я при директора на затвора.

   Адвокатът ѝ  беше намерил вратичка за по-ранно освобождаване, а и поведението ѝ беше като на слънце без петънца.

   Заредиха се разговори. Не, не искаше да намаляват присъдата ѝ. Намери мъжа. На директорския стол.