В сърцето ми на един от трите трона седи дядо и повтаря: „Красива е“, без да уточнява за кого се отнася. Съмнявах се между баба и щъркела. Устата ми се отваря, ненаучила друго, и проплаква: „Не си тръгвай“, но ме шамаросва отговорът, изразен уж безчувствено, както подобава на печен дядо: „Принуден съм, но не е свързано с теб!“. На втория трон е баща ми, който знае на какво е способен човек и най-вече аз – да преувеличавам и да се забравям. Още си пазя бележката му, мушната в розовата ми козметична чанта: „ Моля те, не слагай мухи в сладкото!“. Третият трон ту е временно зает, ту се освобождава.
Раздвижването на облаците промени светлината, тя избледня в есенния здрач и предупреди за мрака, който щеше да ни обгърне. Планината рязко се очертаваше насреща ми – сурова, смалена и пуста без зеленината, но предизвикателна. Смълчаната гора подаряваше кафявите си листа и не я беше грижа кои попадат в калта и променят цвета си, кои отлитат встрани и се губят в разни посоки. Явно бе пълнолетна и си правеше каквото си иска. Дядо всекидневно ръсеше трохи на птиците и ми заръчваше да го правя и след неговата смърт. Птиците щели да му разказват какви дивотии върша без набитото му око да ми смигне. Очакването ми приличаше на огън, за който не липсват дърва, хартия и кибрит, но липсва желание да бъде запален.
Фигурата ми в огледалото съживи любопитното момиче, което бях преди, и аз се загледах в талията си, докато отражението избледня и се стопи. Болестта на Гриша ме караше да се чувствам неловко, а и бях усетила подтик да се връщам към миналото си и да чопля незарасналите рани. Наведох главата си от балкона да ме огрее септемврийското слънце. Слънце – лекота и благодат. Лятото ме изпращаше с ласките си, на него му пукаше за моя милост, а на мен? „Стегни се, кукло!“, както протяжно ме поздравяваше просякът на кръстовището и потропваше с крака. Стегни се, ако още ти се привижда къща с градина, червени домати, редове с чушки и праз, ухание на чубрица, джоджен, босилек, копър и магданоз. Нямаше нужда да се насилвам да се харесвам или влюбвам в себе си. Щеше ми се да се намеря, да се съхраня поне до следващото лято. Гледах от балкона с часове как децата играят пред блока и ми домъчняваше, че съм пораснала.
От романа, издатен в Екрие - 2021 г., "Ферма за калинки"
