Печените яребици ухаеха на планина и победа. Небето хвърляше едри звезди - дюли, камината - огън и по невидим начин сближаваше седящите на масата. Виното се разливаше по чашите и недоволни нямаше.

   Дарина беше дошла почти случайно с четиринайсетгодишния си син в почивната база на Крушовица по покана на домакина. Десетки пъти отваряше вратите за по-специалните клиенти и му даваше продуктите от списъка. Още първия път той потърси нея в “Търговия на едро”, прескачайки обикновената продавачка. Носеше опакован в целофан бонзай. Малко зелено бижу за началничката. Очите ѝ се забравиха върху дървото, окопаваха, торяха, напояваха... ако го погледаше още десетина минути то щеше да изскочи от забавеното си развитие и да наруши естествената хармония, култивирана с векове. Прокашлянето на мъжа я извади от унеса. Не му благодари, а връчи стоките. По традиция той пристигаше с букет цветя или саксия и нейната домашна колекция набъбна до три рафта.

   На десетия път се яви с кактус. Игличките изглеждаха златно-жълти и предизвикателно мамеха да ги пробваш. Дарина ахна. Попита как се нарича.

-         Таралежова кожа – компетентно изрече гласът, посипан със смях.

-         Какво интересно име!

-         Шегувам се. Не знам. В цветарницата на листче пишеше на латински, а аз не съм учил за аптекар. Красиво и запомнящо е. Слагате го до себе си и се чувствате защитена.

-         Нима съм в опасност?

-         Не, разбира се. И понеже винаги сте любезна с мен Ви каня със семейството на вилата над Крушовица. На няколко завоя от София. Мога да Ви взема с колата, а за връщане ще Ви намеря компания. Често ловджиите са самотни. Да Ви се представя накрая – Михаил Милев.

-         Дарина, но Вие сте прочели името ми още първия път. Работата ми не допуска анонимност.

   Дарина нямаше какво да му мисли. Съботите и неделите, ако са дъждовни, а прогнозата я хвърли в отчаяние за двата дни, приличаха на полярна шестмесечна нощ. Дълги и скучни като права кална улица. Синът харесваше полянките и зеленината. “Пубертет... събужда се изморен, на обяд леко се раздвижва, ще си кажеш, че е на път да окуцее, а вечер придобива очертания на растящ мъж.”

   Михаил Милев ги докара с Пежо-то си, очертало задницата си подобно африканка. Издуваха я килограмите пъпеши, манго, дини, кокосиви орехи, ананаси. За вечерта, след лова, домакинът планираше да направи плодова салата. “Ще се насладите на ароматите и ще забравите, че сте на минути от софийския смог. Екзотичните плодове ще ни осигурят малко тихоокеанско островче. Е, само на масата, но не е зле...”

   Дарина хапна с апетит, а синът стоеше до огъня и зяпаше прозореца със залепените по него звезди.

   Мъжката компания запя песен, бутилката с вино се изплъзна от нечия ръка и бялата тържествена покривка промени цвета си. Мъжът със светлосините очи не. Гледаше я и все едно се целеше в нея. Преди вечерята домакинът го посочи и закачливо намигна. Печените яребици ще ухаят благодарение на точността му. “Ама жена не може да си уцели. То си е така, ако в едно ти върви, в друго си на опашката. Монтьор е в автосервиз и клиентите му се влачат до тук да го молят за внимание към колите им...” Очите с точния мерник я дебнеха. Сякаш и синьото им се бе оцветило в червено.

   Дарина запали свещника пред себе си. Някои от мъжете пушеха и стана задушно. Пламъкът на свещите направи мъжът изведнъж смел, фигурата му се изправи и тръгна към нея. Заприлича ѝ на червена декоративна свещ, от тези, които не горят добре и служат повече за украса. Тя си помисли, че синеокият ще каже нещо в стила на пияните самотници, но той отмина, отиде до коридора и откачи от закачалката огромен плетен шал. Домашна вълна. Донесе и го постави върху раменете ѝ, поглеждайки я въпросително. Отвори прозореца и напълни чашите от нова бутилка, отворена от едрите му ръце.

-         Да пием за дамата в тазвечерното ни събиране. Наздраве! И другата седмица да сме налице.

   Телата живнаха, домакинът скочи и пусна музика. Аржентинско танго. Оставаше да я поканят и на танц. Мъжът с едрите ръце я погледна и свещичката в Дарина трепна.

Колебаеше се да изгасне или да мъждука. А преди минута си помисли колко банална е сцената и как повтаря епизода от един неин любим филм “Обич”. Играеха Николай Бинев и Виолета Донева. И на стената висеше картина с резени диня.

   Непознатият спря до нея. Дарина стана и започна да се учи да танцува танго, а мъжът да играе на влюбен. Името му било обикновено – Иван. Може би обикновено, но танцуваше с изискаността на състезател по спортни танци. “Скрит талант. Дали така танцово стъпва между автомобилите. Танцьор и в същото време ловец. Танцът убиване ли е...”

   На другия ден, след закуската, Иван ги покани със сина на разходка. Заразказва за птиците, имитира звуците им и недоволният син внезапно се ухили и забрави да се прави на отегчен. Привечер ги откара до София и им предложи следващите почивни дни да се срещнат отново. Подаде визитната си картичка, любезно намеквайки, че ще ги вземе, решат ли да дойдат.

   Веселин, синчето, ентусиазирано веднага започна да си прави планове. Чу го да разказва вечерта на приятеля си колко гот са изкарали с майка си.

   Няколко поредни съботи и недели Дарина, Веселин и Иван катереха с колата Крушовица. Дали от зеления въздух, от ароматните печени яребици или ръцете, които я обгръщаха сладко при танц и след танца, но Дарина се събуди в понеделника и си затананика в банята. “Пея си. Аз, дето съм първенец по фалшивото пеене.” Продължи, а услужливото второ аз я предизвика: “Влюбена си!”

   Разведена от седем години, пробвала през пръсти дузина флиртове и кротнала се като коприва край второстепенен път, тя се засуети. Нави си косите, изтегли по една очна линия, тръгна да си издължава миглите и се сети, че от две години не си е купувала спирала за мигли. Мигли... Беше забравила, че ги има.

   Крушовица стана любовна квартира, а Михаил - пазачът на чувствата им. Затопляше най-хубавата стая с балкон към боровата гора, където залезът се събличаше в зелено. Неочаквано за другите, но съвсем естествено тя каза “да” на предложението на Иван да се оженят. Пубертетната растяща тревичка Веселин също не възрази.

   Заживяха в нейния апартамент. Синът учеше на две пресечки и в името на удобството Иван се съгласи. Наминаваше до неговото жилище, но после го даде под наем.

   Дните се откъсваха от дървото на сезоните –  измръзнали от вятъра и дъжда, набръчкани и с грозновати петна от сланата. Дарина съзерцаваше тополата, бъркаща в погледа, щом надникваше от балкона, и се питаше дали не избърза, като се омъжи отново. Ходенията до Крушовица оредяха като косите най-отгоре на темето.

   Напоследък Иван не използваше кавалерството, все го оставяше на задната седалка на Фиат-а си. Преди появата му зареждаше хладилника с пици и полуготови храни, а сега се наложи да си припомня кое как се готви и даже се сдоби с готварска книга. Времето за храна изяждаше ходенето на масажист и козметик, книгите за четене дремеха неотворени. “Българката е бита от бита си”, изхвръкна като тапа от прочетено преди десетилетия интервю с поетесата Станка Пенчева. Поезия ли? Поезия е, когато Иван отиде на лов сам или спешно поправя нечий автомобил. Тогава можеше да се запилее като вятър без компас.

   Тя разглеждаше брака като редовното меню в ресторант, а синът, мърморещ в началото от непрекъснатите атаки да се включва по ремонтите на колите, взе да се увлича, особено по моторетките. Тази събота Иван го събуди в девет сутринта с рефрена “Спането е опасен навик” и изскочиха да ровичкат в поредната Хонда. Дарина забеляза започналата да се оформя двойна брадичка на мъжа си и заякналите ръце на сина. Двамата се разбираха, дали защото бяха мъже и на един акъл. Между нея и Иван се оформяше възел, който не можеше и не опитваше да развърже. Беше глупаво да се развежда за втори път и послуша съвета на колежката си: “Прави се на лисица. Увивай се около него, раздавай целувки и си мисли за някоя филмова звезда. Щом на сина ти му е добре, изхвърли идеята за развод. Майката първо мисли за детето, после за себе си. Влизай в ролята на влюбена. Животът е театър, няма антракт. Обичам го, не го обичам... любовта остави на сина си...”

   Дарина направи любимия крем ванилия, наряза сирене, плисна отгоре олио и червен пипер, пържолите изпече в последния момент - любовта пушеше из цялата кухня. Отвори бутилка бяло вино и за малко да се пореже. След месец и половина ставаха три години от сватбата им. Три години, а тя вече се вайкаше вътрешно. Ставаше ѝ пусто.

   Иван обеща подарък за годишнината им. Ситроен С 3, 75 конски сили с елегантен дизайн, предпочитан от жените. Оказион, но изпипан от ръцете му и значи нов.

   Дарина сменяше две превозни средства до работата си и една количка би спестила студуването и бутането. Размечта се – принцеса от вълшебна приказка.  Отдаде се на готвене и вечерите заприличаха на уютен пристан за влюбени. Синът забеляза какви мигли си прави сутрин майка му пред огледалото, в очакване да си сложи порядъчно количество гел в косите, и се захили. Тя беше красива, а сега се напъваше да се прави и на по-млада. “Какъв ловец е чичо Иван!”

   Мъжът ѝ връчи опакована с розова панделка картина, в която покрай някакъв едва видим парк и пейки се мъдреше паркирана кола. Предполагал, че няма да е разочарована от подаръка. Мястото над леглото им е празно и може да я сложи там.  

   Синът получи скутер Blaster – изключителна динамика и отлична маневреност, като начало само 50 кубически сантиметра.

-         Дарина – удари я гласът с дъх на шампанско, - предположих, че най-хубавият жест за теб е да видиш, че обичам и приемам сина ти. Той е истински мъж. Мисля, след още малко време, да направим заедно наш сервиз. Оправен е и схваща. Чудесно момче!