ДИЕТА ЗА ПРАЗНИКА 

                      Разказ по действителен случай

 

   Тя чака празниците. Брои оставащите дни до Коледа като дете по пръстите на ръката си. Вече не толкова нежни и меки, и малки, но нейните пръсти. Стиска радостно лявата в юмрук. Минаха пет дни. Остават пет, дните от дясната ръка. Препрочита рецепти. Нищо, че са трудни. Записва си час за прическа. Тананика и подрежда стаите. Умората е изчезнала с eпилога на прочетената книга.

   Напазарува, напълни две елипси със сладките с мас, които стават по-вкусни, щом постоят няколко дни. Приготви специалната марина за пържолите, която с помощта на речника си преведе от испански.

   Той се обажда. Два дни и десет часа преди празника. Точно в момента я сърби носът и киха. Облак от брашното, което пресява за баница, полита нагоре и пада на пода. Брашнени преспи, приемат се, снегът се бави. Той няма да дойде. Родителите му са болни. Разчитат на него. Не се извинява, а я съветва да отиде при децата си за Коледа. Празникът е за споделяне. Тя мълчи. Чака да ѝ каже нещо успокоително. Той кашля някак прибързано и театрално. Мълчи и въздиша. Затваря. Брашното вече не е част от бяла приказка и не закръгля весели облаци в кухнята. Брашното прилича на разтопен от калта сняг.

   Тя усеща годините си. През лятото направи шейсет. Не поглежда към голямото стенно огледало в коридора. Розовото ѝ червило заприличва на отхапана праскова. Лилавата пола я стяга в талията и тя припряно я сваля. Навлича си пижамата. Празник? Празен ден. Ще празнуват останалите.

   Намусва се и даже усеща, че ще заплаче. Не. Никакви сълзи в навечерието на празника. Ще е сама, ще се грижи за себе си.

   Тя и празникът. Спомня си, че е имала мрачни празници. Мълчаха, за да не се карат с мъжа си. Преяждаха, за да оправдаят меланхолията си. И щури музикални празници е имала. Самотни - не. За първи път ще ѝ е.

   Да се обажда на децата и не мисли. Те знаят, че ще празнува с приятеля си. За тях майка им е възрастна, за да има връзка с по-млад от нея мъж и неразумна, защото не приема съветите им. Стоп. На никого нищо няма да каже. Коледа ще си е нейната самота. Тайна. Биваше я да пази тайни, а сега щеше и да участва в тях.

   В празничния ден пусна музика и си отвори шампанското. Чакането беше отложено. Можеше да прави забранени неща, можеше да се разхожда гола из стаите, можеше да се гримира предизвикателно за възрастта си и никой нямаше да я забележи. Сладките и шампанското бяха на разположение. Напук на отложената среща с приятеля си приготви и два вида баница, купи и торта. Похапваше сладко за уравновесяване на житейския баланс. Нали е жива и си търси оправдания.

   За да не изяде всичките вкусотии се облече и излезе навън. Хората бързаха и даже имаше свободни места в кафенетата. Зимният вятър негостоприемно развя розовия шал и тя се запита къде отива. В този град си остана чужденка. Познати имаше, но приятелки не. Харесваше ѝ реката с високи брегове, парковете, с пейката под плачещата върба, мекият климат, работата, но често усещаше как се пропуква усещането, че не е на точното място. „Имам къде да се прибера и ми е топло, но стимул за бързане нямам.” Днес студът я караше да спре непразничните си мисли и да не изпада в паника. Сигурно хиляди жени щяха да останат самички през празниците. Делници и празници - каква е разликата. „Искам човек за всеки ден - независимо почивен или работен ден е. Искам”… и се спря.

   Вятърът и студът насила я обърнаха в посока към апартамента. На вратата, още преди да отключи, я срещна съседката от горния етаж, с която се поздравяваха и си говореха. Извини се и го заувърта. Дошли ѝ повече гости от предвиденото. Изпратила мъжа си до магазина, но вече били затворили. Ако ѝ услужи с нещо приготвено… „Сладко или солено?”, я попита. Съседката се замисли. Не очакваше такъв въпрос. Влязоха в кухнята и тя се освободи от половината пържоли и една чиния със сладки. Отряза и от тортата. „Започна се празникът”, останаха в коридора думите на жената.

   Някой вървеше по стъпките на съседката. След двайсет минути се звънна. Непознат мъж с усмивка и картон, на който с големи червени букви пишеше: „Нахранете ни - да празнуваме заедно!”, я гледаше мълчаливо. Механично се обърна и взе тавата с баница. Зави я в хавлиена кърпа и му я подаде. Непознатият благодари и тръгна към отсрещния апартамент. Тя го извика да изчака. Добави и две от пържолите. Избърза и се скри зад вратата. Нямаше нужда да ѝ благодарят. Чувстваше се освободена от невидим товар.

   Оставаше изборът да яде, да танцува сама, да залепне на канапето от гледане на филми, да се насили да не плаче. Звънецът отново се обади. Предвидливо сложи от сладките и парче от тортата. Усмихна се и преди да каже и една думичка, приятелят ѝ влезе, с неразтопени снежинки по шапката си.

   - Избягах от нашите. Исках да те видя!

Благодарна съм на всички, прочели разказа, макар и неоставили своето мнение.
Бих се радвала да прочета размислите Ви!
Бъдете здрави и се радвайте на любимите хора!