Не разбирам майка си и шумотевицата, която вдига, щом спомена името му. Уж сме приятелки и между нас няма недоизказани и премълчани неща. Животът “ни” се обръщал в ад. Ад бе твърде преувеличено. Мартин се върна ранен от мисия в Афганистан и беше объркан. Странеше от познатите си, пренебрегваше родителите си. Случайно подслушах майка си по телефона. Говореше с някого и подхващайки темата за него го нарече “куку” и “ходеща празна торба”. Мачках цигарата и повтарях, че не е честно. По дяволите, не е честно! Мартин е... душичка. Записа се в контингента без одобрението на семейството си, получи отличие за смелостта си. Сега се прибра, оздравя, но не е сам. Ужасът е в главата му и твърдят, че давал вид на човек без собствена воля.

-         Мартин ми се обади.

   Мълчание. Майка винаги коментира, все намира нещо да сравни или да изрази неодобрение, да вмъкне забележка. Мълчи и не ме поглежда. Пълен швейцарски неутралитет.

-         Мартин...

-         Чух те. И... какво се е сетил - мръщи нос и повдига веждите си. Те приличат на ореоли, майчини ореоли на всеотдайността.

-         Поканих го да дойде. Бяхме неразделни.

-         Неразделни и годеници... преди да се юрне да убива невинните... Нашите проблеми свършиха, та тръгна да разрешава чуждите...

-         Мамо, ти казваше, че е твой син.

-         Някога.

-         Защо си така крайна?

-         Ти, ти си наивна като девица.

   Спрях се и не продължихме спора. Войната е по-лоша и от най-лошата мащеха, но за това със сигурност майка бе наясно. Нали го знаех от нея. Съгласи се Мартин да дойде, но само когато отсъства. Напрежението му щяло да я обгърне и да сломи защитните сили на организма. Ммм, понякога родната ми майка ме стряска.

   Разигравах разни ситуации, за да си отмъстя, че го мрази, водена от огорчението. Не се примирявах с пренебрежението на майка ми и останалите познати. Мартин беше герой, а тя, тя и останалите се съмняваха в правотата му.

   Представях си как пием чай. Черен чай с мляко и бисквити. Обичаните с много масло и канела. Задавям се с бисквита и не мога да дишам. Зачервявам се. Мартин застава зад гърба ми и ме обхваща през кръста с двете си ръце. Бързо ме притиска под диафрагмата, докато заседналите трохи от бисквитата излязат. Или – влиза крадец. Аз седя и се пуля, най-много да се развикам, но не ще окажа никаква съпротива. Онзи си харесва каквото хваща окото му и си тръгва. Мартин го пресреща и крадецът е на колене омаломощен. Моли за милост, стене и си дърпа косите. И още от този род. Лесно се става герой в представите.

   В Мартин се борят болката, гнева и хиляди неназовани страхове и е важно да надделее силата.

   Надува музиката. Лявото ми ухо е запушено и в случая ми действа успокояващо. Вивалди се удря в стените, снежинките навън чукат по прозореца. Боровете отстреща се пребоядисват в зелено-бяло. Не се решавам да надвикам музиката и да му кажа, че обичам косите му. Косите му с бебешки къдрици около челото. Вдигам рамене и го фиксирам. Намалява музиката и говори. Тишината го задушавала. Тишината била задаваща се опасност. Гледаме се. Очите му са зачервени. Моите също.

-         Изгубих се... губя се на моменти, чувствам, че съм живял живота на друг човек... но посещавам редовно психотерапевт. Дължа обяснение за поведението си. Поне на теб.

-         Пътят вижда ли се вече пред теб? – питам, защото настоявам да ми каже истината. Върнал се е преди пет месеца, а едва днес се срещаме. След десетина предълги телефонни разговори. Роднините няма да му позволят да се измъкне с мълчание. Навярно преувеличаваха болката му, измисляха си, за да изнамират поводи да го обсъждат. Превръщаха го в жертва, без да искат съгласието му.

-         Знаеш ли кога плодовете узряват?

-         Кои плодове? – изненадана съм от смяната на темата.

-         Прасковите, например. Кайсиите и любимите ти ябълки.

-         Кога узряват?

-         Когато кожата им се докосва. Поставени една до друга всяка кара другата да зрее.

   Предполагам, че съм липсващата праскова, кайсия или ябълка. Необходимият му плод.

-         Чувствам се като в черно-бял филм. Уморен и стар.

-         Уморен да, но не и стар.

-         Психотерапевтката... лечението ми ще приключи... скоро.

-         Да...

-         С погребение на миналото ми. Символично, разбира се. Изгарям мостовете към станалото. Не всички спомени оттам са приятни. Трябва, трябва да ги махна от главата си на всяка цена.

-         Би било добре за теб – успявам да измърморя. Затрупана съм с толкова кошмарни спомени, но досега не съм се отървала от товара им. – Много неща са излишни.

-         Каня те... на погребение.

   Гласът му е по-весел, отколкото се предполага за такова трагично събитие. Моят глас се е изгубил.

-         Няма да е тъжно, нито страшно. Ще е... шантаво. Грабвам те заедно с количката ти и топлото одеало. С колата ще отидем някъде извън града. Ще открием... аха, сетих се къде точно. Край изоставената хижа има камина. Там ще дръпна една реч край запаления огън. Ще изгоря снимките и дневника си, който водех... Тениската си и отличието.

   Той направи опит да загърби станалото. Изпълни дословно съветите на психотерапевтката. Ходи до хижата и обикаля около камината, но освен трите фаса от цигари нищо не свърши. Решимостта му се изплъзваше. Заниманието с унищожаване на миналото му се струваше глупаво и несериозно. Задача за подрастващи и страхливци. Застанал сам и леко прегърбен до занемарената сграда се питаше той ли е и дали е на правилното място. Искаше, настояваше отново да има своята свобода. Независимо на каква цена.

-         А аз... – не посмях да спомена за неизпратените писма и за ризата му, с която спях. Нямах желание да я хвърля в огъня. Понякога си внушавах, че ме дарява със сила и сънища, но това беше тайна. Женска тайна. Мечтаех да съм до Мартин, да бъда военна. Заедно да защитаваме слабите и несправедливо лишените от права. Мечтаех, а се оказах беззащитна и зависима. Едно непремислено действие, едно уж невинно подхлъзване и посоката на живота ми тръгна в драматична посока. Де да можех да набутам в огъня инвалидната си количка и да се събудя наново. Без памет и с чувствителност в краката.

-         Не е задължително да произнесяш реч, но ако решиш да ме подкрепиш с няколко думи... ще се радвам.