Отворен прозорец
очите ми берат
лалетата на съседа

   Първата ми “среща” с Христина Панджаридис беше с едно нейно хайку. Което ме плени. Разрових се, зачетох се, всъщност потънах в нейното хайку. Влюбих се в силата на малкото думи. В картините с няколко срички. Най на сърце ми е това, с което започнах. Заради баба Сийче от съседния двор, която спря да идва, когато краката започнаха много да я болят, а малката и зеленчукова градинка беше превзета първата година от трева, а от там нататък от лалета. И дойде ли април, всяка сутрин първо поглеждам през прозореца да видя морето от лалета. Хапка красота и вечност преди кафето. А от няколко години, когато погледна, неизменно в главата ми звучи “отворен прозорец очите ми берат лалетата на съседа”. Искам да ви разкажа за една книга на Христина Панджаридис, която много харесвам. Аз всичките ѝ книги харесвам, но тази е различна в много отношения и затова ми е прелюбопитна. Книгата е “Оплети и разплитай”. Детски роман за възрастни, както самата тя го нарича. А всъщност роман за смисъла на живота, за летенето през него, за щастието, за житейските трудности, пратени ни от съдбата.
   Започнах с хайку, защото всяка глава в романа започва с такова мъничко стихче. И това прави романа много различен. И много замислящ. Защото хайкуто (и заглавието на главата), хем чисто философски събира мъдростта на това, което следва да прочетем, хем не ни подсказва сюжета.
   Преди да причетем главата, просто ни харесва, след като я прочетем, се връщаме на него и бавно дъвчем в главата си всяка негова дума, защото осъзнаваме смисъла, който носи. И това е гениалното на тази книга. Тя наистина може да бъде четена като приказка, в която хората летят. А може да бъде четена и като метафора за живота. Все едно от нашата страна на огледалото живота е шарен, но не е лишен от сиво и черно, а в отражението му същият този живот е само в ярки краски. Не защото е весел в отражението си, а защото носи лекотата на освобождаването от товара на премногото мислене и собствените окови, които наричаме “нормално” и “обществено прието”. Лекотата да живееш с много мъдрост, но естествена, не заучена. Мъдрост от желанието за щастие, а не от купища книги в прашасала, тъмна библиотека. Трудно ми е да пиша за книгата без да издам сюжета. А не искам да го правя, защото той е неочакван. И не искам да убия тази неочакваност за тези от вас, които решат да я прочетат (което, вероятно стана ясно, горещо препоръчвам).
   В книгата има персонажи, носители на ежедневните ни страсти, мъки, радости, въпроси и проблеми. Има родители в двата полюса на разбирането за грижа. Има баба, пълна с любов и шантавосът, която носи мъдростта на щастието заради самото щастие. Безгрижието на духа, вплетено в подреденото ежедневие. Има внуче, което е посочено от тънките, но категорични, пръсти на съдбата, да носи кръста на осъзнаването на това, че външно сме различни, но вътре всички сме нежни, розови, прасенца с щастливи къдрави опашчици и муцунка, заровена във външната мръсотия, която обаче не ни прави нещастни, а любопитни. Има приятели и незабравени предци. Христина борави с думите като бижутер с тънките си и струменти. Прецизно и точно. Подрежда ги като съвършени перли в дълга огърлица, която можеш тържествено да омотаеш няколко пъти около врата си или да я оставиш предълга, бохемски да виси от тънкият ти врат и да подрънква по гранита зад теб. В анотацията на книгата пише, че може да я четеш изречение по изречение или да я изгълташ наведнъж. Съгласна съм. Ти избираш как да се отнесеш с огърлицата и всеки начин е правилен и подарява удоволствие. Или, ако перифразирам французите, мъдростта е в очите на четящия. “Оплети и разплитай” е най-плодородната почва за собствена мъдрост, защото не ни поучава, дори не очаква от нас да възприемем разказано по някакъв начин. Подарява ни свободата на лично възприятие, базирано на собствената ни емоционалност и завои в житейската пътека.
   Накратко - този роман, в комбинация с чаша ледена бира са пълно щастие. Е, ако може и през оградата да има усмихнати лалета, би било чудесно.
За финал избрах три стихчета от книгата, с които се надявам да спечеля и последните колебаещи се:

Семейство
желанията
на кръстопът

Къпане във фонтана
локвички лято
в краката

Между лятото и есента
вятър разнася тайните
без разрешение

   Накрая ще споделя, че след толкова години подкрепа от Лора, без да се познаваме, най-сетне през тази есен се видяхме в София. Срещата ни беше едно чудо! Благодарна съм!