ЧЕРНАТА ЗАБРАДКА

 

          Разказът няма връзка с действителни лица и събития

 

 

 

   Ден последен от Бургаския holiday. Отново е събота. Купуваме вино, цветя, свещи и отиваме да уважим нашите мъртви, да си спомним, поговорим и се простим с тях до следващото лято. Избрали сме късния следобед, но слънцето  още прежуря и рояк комари ни преследва по пътя. Алеите  нашепват за отминали животи - тъжни и невъзвратими. Пред паметник от бял мрамор със снимка на толкова красиво момче (че да ти се доплаче), жена ни подава лакомства в торбички: „Вземете за сина ми. Беше на осемнадесет. Бог да го прости”!

 

   Повтаряме „Бог да го прости” и поемаме  пликовете. Дони отива да напълни вода. Аз искам  да оставя жената сама с мъката си, но думите ѝ са  толкова  жестоки, че замръзвам на мястото си.

 

   „Вики, Вики, на майка победителят…  Кой победи, майко, животът ли, смъртта  ли? В заключен ковчег те докараха, очите ти не можах да затворя! Зелените ти очи, очите на баща ти. Замина да работи в Коми…, не се обади, не се върна.  Сами си бяхме, Вики, сами се гледахме, бал ти направих, изпращане…! – нареждаше жената и припяваше. На изпращането много чаши счупихме, не е на хубаво, мислех си!” А ти се смееше  и ме прегръщаше. ,,Убит по време на бягство! “ – каза капитанът и побърза да си тръгне, като че ли в ковчега лежеше прокажен. Осемнадесет години се гледахме. Млад, здрав, капитан на футболния отбор в гимназията. Момичета около теб, една от друга по красиви. Момчета около теб - приятели. А малчуганите в махалата за всичко тебе търсиха, все звъняха на врата: Бате Викторе, този ме удари, този ми взе топката…    И ти  бягаше да ги  спасяваш…   
   Учителите те боготворяха: „чака го бляскаво бъдеще”. Треньорът те хвалеше - Виктор е най-добрият вратар. Той ще играе с националната фланелка. Помниш ли?  А военният: „убит при опит за бягство… Кого  да питам какво е станало, как, защо?     Ако  бяха те взели в школата, щеше да си  жив…. Семейство да имаш, внуци да гледам. Кой те измести, така и не се разбра. В поделението те нарочили, защото излизаше  в отпуск да играеш в шампионата на града.
   Първият  път, когато си се върнал   старите войници те пребили.  Лежал си със счупени ръце в лазарета.  Това ми разказа едно момче от вашата рота, не помня колко месеца след погребението. ,, Колкото пъти имаше мачове го пребиваха с токите на коланите си. Всички, които му гонеха карез … Стари, млади… Той стискаше зъби и пак тръгваше с колата на треньора. На юбилея  на нашия  капитан, Виктор избяга.  След седмица го върнаха мърляв, мръсен с кървава уста и счупени зъби. Заловили го  близо до  границата. Щяха да го изпращат в дисцип, туй  е военен затвор. Капитанът ни заповяда да мълчим, повече не знам,  лельо. Преместиха  ме на друго място. И аз се преместих, сине. Замених апартамента ни в центъра за бъда по близо да теб.  Знаеш че, идвам  всеки Божи ден повече от  четиридесет години. Повече от четирдесет години чакам  да чуя истината!  Оня ден разходих Виктория-   пуделчето, моето другарче и седнах на пейката пред входа. Мъж със спортен костюм приближи и ме попита дали аз съм Татяна – майката на Виктор. Ти знаеш всичко, сега и аз го научих. И какво по- добре ли ми стана сине? По- леко ли? Жената поправя черната си забрадка и попива с  края  ѝ сълзите си.

   Аз стоя зад нея – няма и  тъжна. Тя не ме вижда, тя е на среща  с Виктор:

 ,, Както  е пресъхнала пръстта Вики, тъй очите ми пресъхнаха, майко, избеляха от плач. И  твоето  тяло изсъхна момчето ми, само кокалите ти останаха. И моите кокали ще заровят при тебе. Ще сме заедно, както през онези  осемнадесет години. Чакай  сега да оплевя цветята. За какво ти разказвах?, да , да за военния,   дето ме намери пред блока…

,, Разпределиха ме в поделението където след три години въдвориха  Виктор. Останах там на военна служба- започва побелелият и състарен мъж. Вече бях старшина …

,, Знаехте ли  за издевателствата над сина ми? – го питам. ,,И да знаех всичко което става зад оградата на казармата си остава там”. Така е по устав.  Виктор беше мъжкар. Сприятелихме се колкото може. Говорихме си за книги и момичета. Аз го охранявах  по  пътя  до дисципа. Мал шанс. Сложих му белезниците и го качих в камионетката. С нас се возеше капитана. ,, Не е редно”-казва, ,,но  отивам  на сватба. Ще си траеш старшина, да не се размирише. Ако те пита някой от поделението, пътували сте само тримата с шофьора. ” Ясно беше. В казармата нямаш право да задаваш въпроси. След час спряхме ,, да пуснем по една вода”. Отключих белезниците на Виктор и той хукна през полето. Паникьосах се.  Стоях и гледах как се отдалечава. ,, Стреляй – крещеше капитанът. ,, Ще го изпуснем! Не искаш ли да сложиш още една нашивка”? Как да застрелям човек, да не сме на война?  Как да застрелям приятел?  ,,Стреляй, мамицата – ти казвам”! - продължаваше  крещи капитанът и ехото му огласяше долината.  ,,Стреляй ! Това е заповед! “-  разкопча  кобура ми , извади  пистолета ми   и го повали с един куршум,  в гърба…. Получих отпуск и медал за храброст. Не съм стрелял аз, майко, не съм убиец.   Прости ми, моля те! Прости ми! – хленчеше мъжът. Нямам семейство майко. Сам съм съм с миналото си. На четирите стени разказвам за последното пътуване на момчето ти, за пътя му между живота и смъртта. Прости ми, майко, прости ми, нека  да умра праведен!

 Взе ръцете ми и ги целуна. Погалих го по главата, както галех тебе. Простих му сине, ще ме прощаваш. Нека  Господ  му даде сили да живее с  вината си.

   Тръгвам ! Стана хладно. Виктория ме чака да я разходя!

 

      СЛЕДВАЩОТО ЛЯТО

 

 

   Алеите на мълчанието ни очакват с безброй пресни гробове. Безброй души са отлетели в безвремието между небето и земята. Знаят ли, че са живели, ще се върнат ли някога  и къде?

-       Спомних си, че било хубаво да прелееш чужд гроб, да не му тежи пръстта. Искаш ли да потърсим Виктор?

-       Беше в квадранта на майка ти. Жестока смърт.

-       Да! Не е вярно, че в казармата ставаш мъж. Там ставаш подчинен. Влизат  интелигентни момчета, или и не толкова, красиви, или не толкова, а се уволняват еднакви. Без самочувствие, без мечти, без криле.

-       Безполови…

-       Вече няма казарма…, но все повече мъже търсят нежната си същност.

-       Причините са други, Нелке. Имат нужда от силни емоции…

   Имат нужда да бъдат забелязани…

   Обикаляме в кръг, вървим напред, връщаме се назад,  но не откриваме мраморната плоча с красивата снимка. На мястото, което и двамата помним  вниманието ни грабва черна забрадка, завързана около дървен кръст. Тя се вее  върху бурени. Дони отстранява бодлите и прочитаме некролога. Татяна се е преселила при Виктор! Мир на праха им.

 

"Разказът няма връзка с действителни лица и събития"?!
А трябва да има! Изсмуканата от пръстите чрез гледане в тавана литература няма стойност.

Художествената литература не е отдел с архиви, не е копие на реалността.