ВЪГЛЕНИ

 

 

   Можеше да не мърда с часове – седнал в ъгъла и вторачен в искрящия на слънцето циферблат. Да имаш часовник, когато си на шест е почти като да имаш татко. Гордееш се, спокоен си, сигурен си и се чувстваш голям, много голям. Само дето вече и бащата, и часовникът не бяха негови. Заедно с таткото, получи и часовника му, но малко след това Бог си го взе, а новата майка – прибра часовника, за да не се счупи.

   Само понякога се смиляваше и му го даваше да го подържи.

   В миговете, когато тя беше спокойна, часовникът беше в ръцете му и го правеше голям, а татко му го гъделичкаше със слънчевите лъчи от небето и той се чувстваше почти добре. А когато бе добре, искаше и другите около него да се чувстват така. 

   Днес искаше да я разсмее, да стане весела и нежна като другите майки. Опитваше да пее, да танцува около нея, опитваше се да ѝ разказва някакви истории, но тя свиваше устните си и ставаше отново твърда като пластмасовите кукли, с които момиченцата в дома си играеха.

   Но този ден беше толкова хубав, че той беше сигурен, че ще спечели усмивката ѝ.

– Искаш ли да позная колко е часът по слънцето? – попита я, а очичките му блестяха предизвикателно и игриво.

– Не можеш – равно отговори тя.

– 5 часа и 10 минути! – победоносно каза той, докато скришно гледаше блестящия циферблат и после бързо го скри зад пердето.

   Тя стана. Дръпна завесата и взе часовника. Лицето ѝ смени бялото си пластмасово изражение със сива злост и от устата ѝ се изтръгна крясък:

– Ще ме лъжеш ли-и-и-и?

   После го би с часове. В един момент слабото му телце изтръпна и вече не чувстваше болката, но от големите му очи се стичаха сълзи от обида и унижение. За първи път някой го биеше. Та той искаше просто да я усмихне...

   Стисна силно очи и усети топлите ръце на истинската си майка. Виждаше я как му се усмихва, целува го, а той си играе с косата ѝ и сплита малките си ръчички около врата ѝ. Същите тези ръчички сега се подуват от ударите и парят все едно е стиснал въглени.

   Сепна се, защото беше забранено да си спомня за мама. Обеща на новите си майка и татко, когато го взеха, след като истинските му бяха отишли при Бог. Казаха му: „От днес вече няма да се казваш така, имаш ново име и нови родители – нас. Забравяш всичко отпреди!“.

   И той обеща, най-вече заради таткото с часовника, защото беше добър и го водеше за риба. Но явно всички добри хора си тръгват.

   Сигурно тя е права. Сигурно той е лош и така заслужава. Заслужава да няма добри хора около себе си, а само нея. Но сигурно и тя е добра, а той я прави лоша. Затова заслужава и колана, и точилката, и новото име, дето хич не си го харесва, и избледнелите панталони, които са му до глезените, и да е заключен, и да го нарича с лоши думи... Всичко заслужава.

  Нощем се опитва да преброи всичките бели, които е правил и да разбере дали заради тях майчицата му вече я няма. Но защо сега, колкото повече се опитва да бъде добър, толкова повече го парят въглените по дланите, по гръбчето, а когато е много ядосана – и по главата?

   Дали тя някак разбира, че нощем си мисли за мама и повтаря първото си име, за да не го забрави? Затова ли все го обвинява, че лъже и че е лош?

   Реши, че ако ѝ признае, тя ще му помогне да забрави. Каза ѝ:

– Аз още си спомням като бях малък. Помня първите си родители. Не успявам да ги забравя.

   Още недовършил, видя познатото гневно изражение и усети ударите върху себе си.

   Не разбираше защо тя се държи така, когато той се опитваше да я обича.

– Извинявай! Аз няма повече... Аз не я обичам. Аз няма да я помня повече...

   Въглените продължаваха да горят телцето му.

   Върна се в ъгъла.

   Часовникът повече никога не попадна в ръцете му. А към слънцето не погледа много дълго време. Нямаше право да бъде щастлив, защото беше лош. Заради него бяха умрели всички – всички, които обичаше. Ами ако и слънцето умре?

   Повече няма да обича нищо. 


   Книгата с разкази "Там, където свършва морето" е публикувана с финансовата подкрепа на Националния фонд "Култура", програма "Дебюти", издателство Библиотека България

"Повече няма да обича нищо" – не е и необходимо. Така няма да се разочарова.

Наистина съществува такава жестокост.
Може би опустошените хора губят човещината си и после предават това на следващите поколения.

Има хора, в конкретния случай жени, които нямат и капка майчино чувство. Не са създадени за майки, но заради обществото или някакви външни очаквания раждат или възпитават деца и по този начин ги опустошават. Нараняват ги за цял живот. Необходимо е обществото да не създава нагласи, че всяка жена е родена да бъде майка.