Откъс от романа ми "Ферма за калинки"

   Птицата ме доближи, разбра, че се нуждая от закрила. Нехаех за неодобрителните погледи на баба ти да приютим щъркела, редеше думите си дядо.

   Изнесъл стълбата и най-голямата плетена кошница, добавил слама, за да е меко се простил с възкъсия си оранжев пуловер, и спретнал гнездо на плоския покрив на кладенеца. Баба изтърпяла пет дни, издебнала щъркела да не е в гнездото, свалила кошницата и я захвърлила в мазето. „Ще ти отмъстя, че ме правиш за смях!“, заканила се и този ден не му сварила даже чай от липа и рохко яйце. Някъде след изядената трета следобедна бабина бисквита, останалият без дом щъркел потропал с клюна си на кухненския прозорец. Дядо излязъл, прегърнал птицата, и се извинил за „престъпната нехайност“. Щяло му се жена му да преглътне яда си и да предложи друго място за госта, но тя демонстративно пуснала телевизора. Дядо изпитвал любовен триумф, говорел си и мислел за „детето чудо“, както кръстил пернатото. Кошницата и следващият жертван червен пуловер пренесъл в помещението, чиито прозорец гледа към градината. За по-тайно място не се сетил, а и само за тази стая пазел ключа, окачен на верижка на врата си. Седял и галел крилете, раздавал от собствената си топлина и се застоявал вътре. Баба се снишавала край вратата и едвам дишала. Яхнело ли я отчаянието драскала с нокът по стената и тропала с крак.

-           Ласкателю, излез и повтори думите си и за мен – упреквала го и драскала по вратата по-настойчиво с наличните си нокти.

   Колебаел се да си признае, че нежността извира от душата му, защото си давал сметка, че не я е отрупвал с комплименти. Мирувал вътре, прощавал си, че не я е омаял в по-подходящо време, и не откликвал. По-късно ми беше доверил, че дори и къщата да гори, щял да гушне щъркела и да изчезнат, без милост за живата половинка вътре. Усещал, че тя не спи нощем и му крои клопка. Имало ли стая, прибран щъркел и дядо, значи липсващата част се наричала баба. Тя го изиграла, оттогава ѝ викаше „терористката“, и щом се запътил да донесе дърва и да запали печката, когато заключвал вратата, грабнала ключа. Познавал силата си, но не искал да я души или бутне, и се предал. Ключът преминал в нейните ръце и на него му притъмняло пред очите, започнал да се тюхка, че се е изложил на старини. Нарекъл я „душевно болна“, тя го замерила с „благородник със скъсани гащи“ и двамата отказвали да се помирят. Влязъл оклюмал в кухнята, сложил чайника на печката, извадил най-хубавите чаши на масата, добавил и буркан с мед, и я зачакал. Вече съжалявал, че не я е ударил и да са приключили, но щом тя седнала на масата, сипал чай и си направил график как да постъпи, за да дава, но и да получава. Проявил мъдрост да не изяснява чувствата си, дал ѝ предимството да заговори първа.

-           Ти обичаш щъркелката – изхлипала – и си търсиш занимание.

-           Щъркелът – уточнил дядо. -  Познаваш ме, аз съм мъж с недостатъци, а щъркелът е красив без да полага никакви усилия.

    Терористката, с измъченото си от студа и от нощните кошмари бледо лице, му обяснила, че птицата е женска. И добавила: „Две жени нямат място в къщата.“ Била с повече стаж и оставала, а онази, хвъркатата, е обречена. Навън колкото щеш свободни гнезда.

-           И тя остава – стреснал се той от високия си настойчив глас. Чудел се какво да ѝ отговори, за да не прозвучи грубиянски. – Не мога да ѝ откажа подслон. През зимния сезон не се гонят наемателите.

-           Щом смяташ живота си за празен без нея…тогава ще идваш да ме молиш за ключа, самохвалко, ледено старче, благородник със скъсани гащи, ще ѝ носиш храна, ако ти разреша – поставила условията си и лицето ѝ се изкривило от гримаса.

   Кимнал, а тя за да придаде стил на ситуацията и да подчертае зависимостта му, сложила на масата шишето с ракия и си сипала. Отпила и се засмяла, а после го погледнала хладно. Шантажът сложил началото си и за мъжа положението изглеждало безизходно. Поне за първите два дни. Молел, баба – станала му изведнъж чужда, тръгвала напред като му хвърляла поглед, излъчващ враждебност, отключвала, изчаквала го, пъхала ключа в бравата, заключвала и го прибирала на сигурно. На третия ден му отпуснала свобода да се мотае колкото иска – отворила и се захванала да пере и готви, без да се прикрива, че ѝ е приятно да играе ролята на началник.

   Дядо, неспокоен и трескав, не чакал птицата да му проговори с човешки или машинен глас, но тя се доближавала до него, подпалена от думите му и се притискала до гърдите му. Не бил попадал в подобни ситуации и без да размишлява поставил стрити приспивателни в шишето с ракията, което баба свикнала да употребява. Тя се сърдела, той пък действал. Упоил я и ключът пак бил в точните ръце, а после. „Вече си в безопасност“, изрекъл на глас, визирайки птицата. Сякаш били предопределени един за друг. Може би щъркелът бил мъжът, който е трябвало да се роди, преди Бог да се намеси и размени боите и материала.

На момента кръстил одаята, стаята на Щъркела, с главна буква, не защото бил необикновен, а заради верността му. Женски или мъжки – никакво значение.

   Баба смятала, че шансът ѝ да си върне дядо бил едно на хиляда, но не вдигала бялото знаме. Траела си и купувала живи жаби от рибаря на края на селото. Поставяла ги в празния аквариум, предварително напълнен с вода, и дебнела за благодарности от съпруга.

   Щъркелът ги разделил окончателно. Преди това мостът между двамата се люлеел, проскърцвал, но надеждата се мяркала като светкавица. Сега мостът рухнал.

   Щъркелът надживя моята баба. За дядо не му достигна късмет. Позволи на човека, който го обичаше, да разполага с време и за себе си. Да подреди радостите и тъгите си според мелодията им.