Постинг
28.11.2022 16:05 -
Българин и македонец - една (не)завидна съдба
БОРИС МАЛЕШЕВСКИ
Аз съм македонски българин и се гордея с това!
МАКЕДОНСКИ ЛИ Е МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС? ВАМ ДУМАМ, ГОСПОДА САМОЗВАНИ „ИЛИНДЕНЦИ"!
"Тъжни, невесели мисли ми навява нашата съдба, съдбата на част от българския народ, която великите сили и някои наши съседи превърнаха в разменна монета в своите дипломатически игри. Колко на брой сме ние, които живеем в България, но чийто родов корен лежи дълбоко в скъпата ни земя на Вардарска и Егейска Македония? Никой не ни е броил, защото тук и никой не ни е приемал за други, освен за българи, каквито сме си по кръв и душа. България приюти като рождена майка нашите деди и бащи, а нашите братя от Тракия, Мизия и Добруджа споделиха с тях оскъдния си залък и им дадоха подслон над главите. Биха ли сторили те всичко това, ако не ги считаха за кръв от своята кръв и плът от своята плът? Ами войните, които българският народ води за свободата на многострадалната македонска земя?! Можем ли забрави всичко това? Никой не ще изтрие от паметта ни бързоструйния Вардар и сокола, който пие вода от него, нито напетите стружки моми или бистрите води на Охридското езеро. Те са и ще останат част от самите нас, каквото ще да става! Родовата ни памет е българска, сърцето - българско, кръвта, що тече в жилите ни - българска. До последната капка! Каква смъртна обида бихме нанесли на великия хилендарски монах, ако дори само за миг бихме се усъмнили в своето българско потекло! Та не той ли, роденият под белоснежните върхове на Пирин, произнесе пръв клетвените слова: „Българино, знай своя род и език!" А що да речем за другия голям банскалия - Никола Йонков Вапцаров? Или за кукушанина Христо Смирненски и прилепчанина Димитър Талев? Имах щастието да познавам лично и тримата - бяха българи от най-чиста проба. Не знам що биха сторили, ако биха могли да узнаят, че днес някой оспорва тяхното българско потекло. Господи, какви други биха могли да бъдат, когато са мислели, писали и говорели само на родния си български език? И кому е нужно да превежда техните произведения на „македонски", когато всяко дете от Вардарска Македония би ги разбрало в оригинал? С татковия съученик Христо Смирненски, когато ни идваше на гости или ме вземаше за ръка да ме разходи в близката градина при църквата „Св. Никола Софийски", говорехме на български. Той пишеше на български и на този език създаде творби, които останаха в златния фонд на нашата литература. Не знаеше ли какъв е, та в графата „народност" на личната си карта бе вписал „българин"? При един разговор с Никола Вапцаров в известното кафене „Сердика" в присъствието на Александър Геров и Димитър Митрев (Митрето), Колю, обръщайки се към Митрето, рече: „Някои ме питат защо не съм пишел на македонско наречие? Ами как да пиша, когато такова наречие няма! Има прилепско, битолско, банскалийско..." Тези думи на големия поет не попречиха на Д. Митрев, който по-късно стана един от идеолозите на „македонизма", да издевателствува над святата памет на Вапцаров, като го провъзгласи за „македонски поет", та дори да твърди, че бил ненавиждал България! Вапцаров обичаше България и се чувствуваше българин. Ненавиждаше фашистките управници. За какво друго говорят творбите на големия български писател Димитър Талев, ако не за неговото гордо българско съзнание? Всеки ред от „Железният светилник", „Преспанските камбани", „Илинден"... е прослава на българщината. В „Самуил" той възпява героизма на този голям български владетел, проследявайки съдбата на българската държава и падането й под византийско иго. „Аз съм македонец - обичаше да казва Талев, - така както други българи се наричат „тракийци", „добруджанци", „шопи", а Македония е само регионално, географско понятие, неразделна част от целокупна България." Такъв е смисълът на посвещението му към „Илинден", което написа върху титулната страница на романа си, когато ми го подари: „На др. Борис Малешевски - да бъде още по-горд, че е син на героична Македония." „Мене винаги ме е водила звездата на България!" - заяви в едно свое изказване пред Българската телевизия „царят на басите" Борис Христов. А знайно е, че корените на неговия род са в Битолския край. Дядо му Христо Псалта е пеел в независимата българска църква в Битоля. Баща му пък събирал български песни от Македония. Искал да продължи делото на братя Миладинови. В културния живот на България първостепенна роля играят десетки видни учени, родени в Македония или произхождащи от там. В една статия има място само за няколко имена, но не мога да не спомена трима видни щипяни: професорите Александър Балабанов, Любомир Милетич и акад. Тодор Павлов. От разказа на Ал. Балабанов „Сатеник" узнаваме, че по време на неговото детство в Щип местните първенци са строили не само български училища, но и български театър. През целия си бурен живот Ал. Балабанов живееше със спомена за родния си град и за неговите сърдечни и мили хора, а Охрид бе за него българска светиня. Не мога да забравя един разговор с именития професор, който водихме при една наша разходка из Парка на свободата около година преди смъртта му. Вече полусляп, той, почуквайки с бастуна си по кората на вековен явор, рече: „Такъв явор имахме в Щип. Дали е още жив? Всичко бих дал, за да легна още веднъж под неговата сянка... страшно е, като си помисля, че това е непостижима мечта." Вторият голям щипянин - проф. Любомир Милетич (1863-1937)- е един от основателите на Софийския университет „Свети Климент Охридски", както и на Македонския научен институт в София, който институт така безотговорно разтурихме и предадохме неговото безценно богатство на Скопие. Третият - акад. Тодор Павлов, - един от изтъкнатите философи-марксисти с международно признание, взема дейно участие в политическия живот и в революционното движение в България. Непосредствено след 9 септември 1944 г. е член на регентския съвет, а по-късно е избран за председател и почетен председател на БАН... Пак същото гордо българско самосъзнание носят в сърцата си всички, без изключение, известни и неизвестни дейци на нашето национално възраждане от македонските предели, като захванем от Отец Паисий и завършим с братя Миладинови. Какво по-ярко доказателство за това от тяхната трагична съдба и всеотдайната им служба „на ползу роду болгарскому" от издадения през 1961 г. сборник „Български народни песни", в който са включени както песни, предания и народни умотворения от Македония, така и от други краища на България. Събуждането на българското съзнание сред македонските българи намира своето въплъщение в живота и съдбата на друг голям възрожденец - Райко Жинзифов, родом от Велес и ученик на Димитър Миладинов. Възпитан от баща си в Духа на елинизма. Р. Жинзифов (с кръщелно име Ксенофонт) с помощта на своя учител изучава българско писмо и четмо и посвещава всичките си сили на делото и просвещението на своя народ, след което учи в Русия и сам става учител в Лазаревския институт. Издава Рускобългарски речник, сътрудничи на руски вестници. Умира внезапно в Москва, недоживял освобождението на България. Странното е, че този ярък представител на Българското национално възраждане днешните скопски управници обявяват за един от създателите на „македонскиот язик", докато сам той с гордост съобщава в едно свое писмо до Г. С. Раковски - „мудрий юнак Болгарский", - че по негово внушение променя гръцкото си собствено име Ксенофонт в звучното българско Райко. „Това име - пише Жинзифов - ке го държам до последното ми издихание!" А какво да кажем за охридчанина Григор Пърличев? Неговата съдба е сходна с Жинзифовата. Учи в Атина, овладява до съвършенство гръцки, с поемата си „Арматолос" (Сердарят) печели първа награда и лавров венец на поетичен конкурс в гръцката столица, но отказва да замине с гръцка стипендия за Оксфорд, за да се завърне в родния си край и посвети живота си на борбата против фанариотите. Като учител в Охрид държи прочувствено слово в защита на българската народност и изхвърля от училището обучението на гръцки език, за да го замени с български. В своята „Автобиография" Пърличев привежда разговора си с председателя на комисията по литературните награди в Атина Рангавис, На въпроса от каква народност е, отговаря с гордост: „Българин". Въпреки тези неоспорими доказателства за българското национално самосъзнание на Жинзифов, Пърличев и плеядата техни съратници в благородната борба за национално възраждане на българите от Македония, скопските ръководители, на които верноподанически пригласят шепа родоотстъпници от новоизлюпената организация „Илинден", искат да ни убедят, че тези безспорни и всеотдайни българи се борели против „бугарското" влияние в Македония. Да бе само това! Гоце Делчев, Даме Груев, Яне Сандански, заедно с всички илинденци, също нямали нищо общо с България !? Впрочем, нека чуем какво самите те казват по въпроса: В окръжно на Гоце Делчев и Гьорче Петров до селските ръководители и воеводи на четите в Македония от 1901 г., с което се разкриват целите на турските власти, изрично се посочва, че те се стремят „ да изловят всички по-живи, по-събудени и по-юначни българи...". Въпросното окръжно е написано на чист български език - езикът, който е бил възприет като официален в редовете на ВМОРО. В информация за учредителния конгрес на Народната федеративна партия, в чието ръководство е избран и Яне Сандански, поместена във в. „Народна воля" (бр. 1, 1909), се изтъква, че нейна задача сега е да организира „главно българските революционни сили". В правилника на Българските македоно-одрински революционни комитети, чийто секретар е Даме Груев, а председател д-р Христо Татарчев, се разпорежда всеки член при постъпването си в комитета да положи клетва, която започва с думите: „Заклевам се в Бога, вярата и честта си, че ще се боря до смърт за свободата на българите в Македония и Одринско..." Член 2 от устава на същата организация постановява, че за постигане на нейната цел - освобождението на българите от тези две географски области - членовете й „са длъжни да събуждат съзнанието на самозащита у българското население в казаните в чл. 1 области" (Б.М. - Македония и Одринско). Впрочем да чуем какво мислят и казват за етническата принадлежност на македонските българи и чужденците, в чиято безпристрастност едва ли някой би могъл да се усъмни. Не друг, а Уинстьн Чърчил, който никога не е изпитвал особена симпатия към българите, в своята книга „Световната криза - 1915 г." изтъква, че силите на Съглашението не са успели да привлекат България на своя страна, тъй като поради противодействието на Сърбия и Гърция (Б.М. - съюзници на Великобритания и Франция през Първата световна война) не са могли да гарантират отстъпването на България на „безспорната зона от Македония, призната за българска". За българско население в Македония се говори като нещо съвсем естествено в докладите на чуждестранните дипломатически мисии в София. Френският генерален консул в столицата в поредната си информация за събитията в България се спира върху дейността на организациите за освобождението на македонските земи. На 13 август 1902 г., отбелязвайки разцеплението в редиците на македонския комитет, той пише до министъра на външните работи на Франция: „Ясно е, че това, което иска комитетът, е: Македония за българите. Но знаейки, че българите са мнозинство в тази област, комитетът не препоръчва, както гърците и, сърбите, една належаща делба. Той не се бои за Македония от един период от автономия, който ще позволи на българската народност да укрепи надмощието си и ще представлява само един етап от пътя на присъединяването й към България." В своите мемоари за мирната конференция в Париж (1919 г.) видният британски държавник Лойд Джордж казва дословно следното: „Според мнозина авторитети най-трагичният случай на потискане на малцинствата в нарушение на договора от 1919 г. може да се смята това по отношение на 600 хил. македонци, живеещи в границите на Югославия. От тази общност по-давляващо мнозинство е от българско потекло и език, с други думи това са българо-македонци..." Балканската комунистическа федерация в своя Манифест към трудещите се класи от балкано-дунавските страни протестира против „безмилостното разпокъсване на българския народ" от несправедливия мирен договор след Първата световна война, когато компактни негови части биват оставени под чуждо иго. И не само това - правят се опити за сърбизиране и погърчване на македонските българи. За това свидетелствува и германският вестник „Веритас". През 1931 г. под наслов „Македония под иго: 1919-1929" той между другото пише: [/u]„Денационализацията на македонското население не е успяла и особено характерно е: младите македонци, които получават образование в сръбски висши училища, запазват своето българо-македонско самосъзнание и остават непримирими към сърбите."[/u] Бих могъл да продължа в тоя дух с десетки други примери, но нека видим какво мислят и как живеят самите македонски българи през годините между двете световни войни. В петиция на българското население от Вардарска Македония до Обществото на народите в Женева от декември 1929 г. се казва: „Въпреки чл. 7 от Сен-Жерменския договор югославското правителство ни забранява да си служим с майчиния си български език както в частните ни отношения, в търговията, събранията и пр. Нашите имена бяха насилствено променени със сръбски окончания. Кръщаването на нашите деца с национални имена е забранено... Югославските власти забраниха да чествуваме нашите национални празници..." По повод на съдебния произвол на сръбската власт Македонският национален комитет на 24 април 1928 г. отправя изложение до Обществото на народите, с което го моли за „неговата сериозна и бърза намеса, за да се тури най-после край на едно положение, което става с всеки ден все по-нетърпимо и по-опасно”. Нещо повече - в изложението се привеждат сведения, че „мнозина от обвиняемите са били подхвърляни на инквизиционни мъчения, за да им се изтръгнат признания, каквито е желаела сръбската власт", която не се задоволява само с това. В Македония българското население бива подложено на системен геноцид. Ние, бежанците от Вардарска и Егейска Македония и техните потомци, имахме по-добра съдба. Успяхме да съхраним не само живота, но и националното си самосъзнание, свещеното си право да се наричаме българи и да говорим родния си език. Бих искал да запитам тези, които днес проповядват „македонизма" отвъд и отсам Осоговска, Малешевска, Влахина и Огражден планина, знаят ли как техните деди и прадеди са преживели откъсването на тези живи части от снагата на майка България? Ако не знаят, нека се постараят да научат или поне да се запитат. Пък нека тогава, ако сърце им даде това, продължат да бръщолевят, че македонците не били дял от българския народ. ...Сами, със собствените си ръце се ограбихме, като предадохме на скопските управници и върли врагове на България безценното наследство, което бащите ни бяха съхранили, често пъти измъквайки го с голи ръце от пожарища и пренасяйки го в раници и дисаги заедно с невръстните си деца през границата: старинни книги и документи, разказващи за миналото на нашата земя.
Аз съм македонски българин и се гордея с това!
МАКЕДОНСКИ ЛИ Е МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС? ВАМ ДУМАМ, ГОСПОДА САМОЗВАНИ „ИЛИНДЕНЦИ"!
"Тъжни, невесели мисли ми навява нашата съдба, съдбата на част от българския народ, която великите сили и някои наши съседи превърнаха в разменна монета в своите дипломатически игри. Колко на брой сме ние, които живеем в България, но чийто родов корен лежи дълбоко в скъпата ни земя на Вардарска и Егейска Македония? Никой не ни е броил, защото тук и никой не ни е приемал за други, освен за българи, каквито сме си по кръв и душа. България приюти като рождена майка нашите деди и бащи, а нашите братя от Тракия, Мизия и Добруджа споделиха с тях оскъдния си залък и им дадоха подслон над главите. Биха ли сторили те всичко това, ако не ги считаха за кръв от своята кръв и плът от своята плът? Ами войните, които българският народ води за свободата на многострадалната македонска земя?! Можем ли забрави всичко това? Никой не ще изтрие от паметта ни бързоструйния Вардар и сокола, който пие вода от него, нито напетите стружки моми или бистрите води на Охридското езеро. Те са и ще останат част от самите нас, каквото ще да става! Родовата ни памет е българска, сърцето - българско, кръвта, що тече в жилите ни - българска. До последната капка! Каква смъртна обида бихме нанесли на великия хилендарски монах, ако дори само за миг бихме се усъмнили в своето българско потекло! Та не той ли, роденият под белоснежните върхове на Пирин, произнесе пръв клетвените слова: „Българино, знай своя род и език!" А що да речем за другия голям банскалия - Никола Йонков Вапцаров? Или за кукушанина Христо Смирненски и прилепчанина Димитър Талев? Имах щастието да познавам лично и тримата - бяха българи от най-чиста проба. Не знам що биха сторили, ако биха могли да узнаят, че днес някой оспорва тяхното българско потекло. Господи, какви други биха могли да бъдат, когато са мислели, писали и говорели само на родния си български език? И кому е нужно да превежда техните произведения на „македонски", когато всяко дете от Вардарска Македония би ги разбрало в оригинал? С татковия съученик Христо Смирненски, когато ни идваше на гости или ме вземаше за ръка да ме разходи в близката градина при църквата „Св. Никола Софийски", говорехме на български. Той пишеше на български и на този език създаде творби, които останаха в златния фонд на нашата литература. Не знаеше ли какъв е, та в графата „народност" на личната си карта бе вписал „българин"? При един разговор с Никола Вапцаров в известното кафене „Сердика" в присъствието на Александър Геров и Димитър Митрев (Митрето), Колю, обръщайки се към Митрето, рече: „Някои ме питат защо не съм пишел на македонско наречие? Ами как да пиша, когато такова наречие няма! Има прилепско, битолско, банскалийско..." Тези думи на големия поет не попречиха на Д. Митрев, който по-късно стана един от идеолозите на „македонизма", да издевателствува над святата памет на Вапцаров, като го провъзгласи за „македонски поет", та дори да твърди, че бил ненавиждал България! Вапцаров обичаше България и се чувствуваше българин. Ненавиждаше фашистките управници. За какво друго говорят творбите на големия български писател Димитър Талев, ако не за неговото гордо българско съзнание? Всеки ред от „Железният светилник", „Преспанските камбани", „Илинден"... е прослава на българщината. В „Самуил" той възпява героизма на този голям български владетел, проследявайки съдбата на българската държава и падането й под византийско иго. „Аз съм македонец - обичаше да казва Талев, - така както други българи се наричат „тракийци", „добруджанци", „шопи", а Македония е само регионално, географско понятие, неразделна част от целокупна България." Такъв е смисълът на посвещението му към „Илинден", което написа върху титулната страница на романа си, когато ми го подари: „На др. Борис Малешевски - да бъде още по-горд, че е син на героична Македония." „Мене винаги ме е водила звездата на България!" - заяви в едно свое изказване пред Българската телевизия „царят на басите" Борис Христов. А знайно е, че корените на неговия род са в Битолския край. Дядо му Христо Псалта е пеел в независимата българска църква в Битоля. Баща му пък събирал български песни от Македония. Искал да продължи делото на братя Миладинови. В културния живот на България първостепенна роля играят десетки видни учени, родени в Македония или произхождащи от там. В една статия има място само за няколко имена, но не мога да не спомена трима видни щипяни: професорите Александър Балабанов, Любомир Милетич и акад. Тодор Павлов. От разказа на Ал. Балабанов „Сатеник" узнаваме, че по време на неговото детство в Щип местните първенци са строили не само български училища, но и български театър. През целия си бурен живот Ал. Балабанов живееше със спомена за родния си град и за неговите сърдечни и мили хора, а Охрид бе за него българска светиня. Не мога да забравя един разговор с именития професор, който водихме при една наша разходка из Парка на свободата около година преди смъртта му. Вече полусляп, той, почуквайки с бастуна си по кората на вековен явор, рече: „Такъв явор имахме в Щип. Дали е още жив? Всичко бих дал, за да легна още веднъж под неговата сянка... страшно е, като си помисля, че това е непостижима мечта." Вторият голям щипянин - проф. Любомир Милетич (1863-1937)- е един от основателите на Софийския университет „Свети Климент Охридски", както и на Македонския научен институт в София, който институт така безотговорно разтурихме и предадохме неговото безценно богатство на Скопие. Третият - акад. Тодор Павлов, - един от изтъкнатите философи-марксисти с международно признание, взема дейно участие в политическия живот и в революционното движение в България. Непосредствено след 9 септември 1944 г. е член на регентския съвет, а по-късно е избран за председател и почетен председател на БАН... Пак същото гордо българско самосъзнание носят в сърцата си всички, без изключение, известни и неизвестни дейци на нашето национално възраждане от македонските предели, като захванем от Отец Паисий и завършим с братя Миладинови. Какво по-ярко доказателство за това от тяхната трагична съдба и всеотдайната им служба „на ползу роду болгарскому" от издадения през 1961 г. сборник „Български народни песни", в който са включени както песни, предания и народни умотворения от Македония, така и от други краища на България. Събуждането на българското съзнание сред македонските българи намира своето въплъщение в живота и съдбата на друг голям възрожденец - Райко Жинзифов, родом от Велес и ученик на Димитър Миладинов. Възпитан от баща си в Духа на елинизма. Р. Жинзифов (с кръщелно име Ксенофонт) с помощта на своя учител изучава българско писмо и четмо и посвещава всичките си сили на делото и просвещението на своя народ, след което учи в Русия и сам става учител в Лазаревския институт. Издава Рускобългарски речник, сътрудничи на руски вестници. Умира внезапно в Москва, недоживял освобождението на България. Странното е, че този ярък представител на Българското национално възраждане днешните скопски управници обявяват за един от създателите на „македонскиот язик", докато сам той с гордост съобщава в едно свое писмо до Г. С. Раковски - „мудрий юнак Болгарский", - че по негово внушение променя гръцкото си собствено име Ксенофонт в звучното българско Райко. „Това име - пише Жинзифов - ке го държам до последното ми издихание!" А какво да кажем за охридчанина Григор Пърличев? Неговата съдба е сходна с Жинзифовата. Учи в Атина, овладява до съвършенство гръцки, с поемата си „Арматолос" (Сердарят) печели първа награда и лавров венец на поетичен конкурс в гръцката столица, но отказва да замине с гръцка стипендия за Оксфорд, за да се завърне в родния си край и посвети живота си на борбата против фанариотите. Като учител в Охрид държи прочувствено слово в защита на българската народност и изхвърля от училището обучението на гръцки език, за да го замени с български. В своята „Автобиография" Пърличев привежда разговора си с председателя на комисията по литературните награди в Атина Рангавис, На въпроса от каква народност е, отговаря с гордост: „Българин". Въпреки тези неоспорими доказателства за българското национално самосъзнание на Жинзифов, Пърличев и плеядата техни съратници в благородната борба за национално възраждане на българите от Македония, скопските ръководители, на които верноподанически пригласят шепа родоотстъпници от новоизлюпената организация „Илинден", искат да ни убедят, че тези безспорни и всеотдайни българи се борели против „бугарското" влияние в Македония. Да бе само това! Гоце Делчев, Даме Груев, Яне Сандански, заедно с всички илинденци, също нямали нищо общо с България !? Впрочем, нека чуем какво самите те казват по въпроса: В окръжно на Гоце Делчев и Гьорче Петров до селските ръководители и воеводи на четите в Македония от 1901 г., с което се разкриват целите на турските власти, изрично се посочва, че те се стремят „ да изловят всички по-живи, по-събудени и по-юначни българи...". Въпросното окръжно е написано на чист български език - езикът, който е бил възприет като официален в редовете на ВМОРО. В информация за учредителния конгрес на Народната федеративна партия, в чието ръководство е избран и Яне Сандански, поместена във в. „Народна воля" (бр. 1, 1909), се изтъква, че нейна задача сега е да организира „главно българските революционни сили". В правилника на Българските македоно-одрински революционни комитети, чийто секретар е Даме Груев, а председател д-р Христо Татарчев, се разпорежда всеки член при постъпването си в комитета да положи клетва, която започва с думите: „Заклевам се в Бога, вярата и честта си, че ще се боря до смърт за свободата на българите в Македония и Одринско..." Член 2 от устава на същата организация постановява, че за постигане на нейната цел - освобождението на българите от тези две географски области - членовете й „са длъжни да събуждат съзнанието на самозащита у българското население в казаните в чл. 1 области" (Б.М. - Македония и Одринско). Впрочем да чуем какво мислят и казват за етническата принадлежност на македонските българи и чужденците, в чиято безпристрастност едва ли някой би могъл да се усъмни. Не друг, а Уинстьн Чърчил, който никога не е изпитвал особена симпатия към българите, в своята книга „Световната криза - 1915 г." изтъква, че силите на Съглашението не са успели да привлекат България на своя страна, тъй като поради противодействието на Сърбия и Гърция (Б.М. - съюзници на Великобритания и Франция през Първата световна война) не са могли да гарантират отстъпването на България на „безспорната зона от Македония, призната за българска". За българско население в Македония се говори като нещо съвсем естествено в докладите на чуждестранните дипломатически мисии в София. Френският генерален консул в столицата в поредната си информация за събитията в България се спира върху дейността на организациите за освобождението на македонските земи. На 13 август 1902 г., отбелязвайки разцеплението в редиците на македонския комитет, той пише до министъра на външните работи на Франция: „Ясно е, че това, което иска комитетът, е: Македония за българите. Но знаейки, че българите са мнозинство в тази област, комитетът не препоръчва, както гърците и, сърбите, една належаща делба. Той не се бои за Македония от един период от автономия, който ще позволи на българската народност да укрепи надмощието си и ще представлява само един етап от пътя на присъединяването й към България." В своите мемоари за мирната конференция в Париж (1919 г.) видният британски държавник Лойд Джордж казва дословно следното: „Според мнозина авторитети най-трагичният случай на потискане на малцинствата в нарушение на договора от 1919 г. може да се смята това по отношение на 600 хил. македонци, живеещи в границите на Югославия. От тази общност по-давляващо мнозинство е от българско потекло и език, с други думи това са българо-македонци..." Балканската комунистическа федерация в своя Манифест към трудещите се класи от балкано-дунавските страни протестира против „безмилостното разпокъсване на българския народ" от несправедливия мирен договор след Първата световна война, когато компактни негови части биват оставени под чуждо иго. И не само това - правят се опити за сърбизиране и погърчване на македонските българи. За това свидетелствува и германският вестник „Веритас". През 1931 г. под наслов „Македония под иго: 1919-1929" той между другото пише: [/u]„Денационализацията на македонското население не е успяла и особено характерно е: младите македонци, които получават образование в сръбски висши училища, запазват своето българо-македонско самосъзнание и остават непримирими към сърбите."[/u] Бих могъл да продължа в тоя дух с десетки други примери, но нека видим какво мислят и как живеят самите македонски българи през годините между двете световни войни. В петиция на българското население от Вардарска Македония до Обществото на народите в Женева от декември 1929 г. се казва: „Въпреки чл. 7 от Сен-Жерменския договор югославското правителство ни забранява да си служим с майчиния си български език както в частните ни отношения, в търговията, събранията и пр. Нашите имена бяха насилствено променени със сръбски окончания. Кръщаването на нашите деца с национални имена е забранено... Югославските власти забраниха да чествуваме нашите национални празници..." По повод на съдебния произвол на сръбската власт Македонският национален комитет на 24 април 1928 г. отправя изложение до Обществото на народите, с което го моли за „неговата сериозна и бърза намеса, за да се тури най-после край на едно положение, което става с всеки ден все по-нетърпимо и по-опасно”. Нещо повече - в изложението се привеждат сведения, че „мнозина от обвиняемите са били подхвърляни на инквизиционни мъчения, за да им се изтръгнат признания, каквито е желаела сръбската власт", която не се задоволява само с това. В Македония българското население бива подложено на системен геноцид. Ние, бежанците от Вардарска и Егейска Македония и техните потомци, имахме по-добра съдба. Успяхме да съхраним не само живота, но и националното си самосъзнание, свещеното си право да се наричаме българи и да говорим родния си език. Бих искал да запитам тези, които днес проповядват „македонизма" отвъд и отсам Осоговска, Малешевска, Влахина и Огражден планина, знаят ли как техните деди и прадеди са преживели откъсването на тези живи части от снагата на майка България? Ако не знаят, нека се постараят да научат или поне да се запитат. Пък нека тогава, ако сърце им даде това, продължат да бръщолевят, че македонците не били дял от българския народ. ...Сами, със собствените си ръце се ограбихме, като предадохме на скопските управници и върли врагове на България безценното наследство, което бащите ни бяха съхранили, често пъти измъквайки го с голи ръце от пожарища и пренасяйки го в раници и дисаги заедно с невръстните си деца през границата: старинни книги и документи, разказващи за миналото на нашата земя.
Ако искаш да говориш със светия дух тряб...
Ден за размисъл- Трети март
Римските пътища в България 7
Ден за размисъл- Трети март
Римските пътища в България 7
Няма коментари
Търсене
