Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.01.2013 18:01 - Рада Добриянова: РИЗАТА
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 935 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
     Не мога да си спомня дали някой е слушал тази история с риза от мен, или тя самата се втурна и превърза очите ми със звук на отчаяно мълчание, откъдето ветрееше белият леден картон, защото беше зима, а тя съхнеше раздърпана в своята неотделима цялост върху балконския перваз. Този перваз се простираше по протежение на целия ми огромен дом - апартамент с тежък мрамор, розова баня и една забележително ранима котка. Паяжина мъркаше в обувката ми, а обувката винаги биваше само една, защото рядко носех чифт еднакви по цвят, обоняние и мекота обувки, ако изключим онова предалечно детство, което все още нахално се намърдваше понякога при Паяжина и я дразнеше.Тогава грабвах Паяжина ведно с обувката и притиснати една в друга, ние се залепвахме о прозореца - също полузаледен, за да гледаме ризата. Слънцето светеше зазоряващо в сфумато и фиксираше ръкавите, вратната извивка, останалото беше неочакван безформен къс, Паяжина подвиваше опашка на кравай: тя дойде при мен сама, някой нещастник й бе подхвърлил свободата, та навярно в тези мигове си спомняше за мен с благоговение и хунско чувство за мъст. В хола, където можеха да се съберат зрителите на цял киносалон, ние двете блудствахме - О, Боже, какъв разкош! - Паяжина люлееше с тъмния ботуш на лапата си коледните топки от елхата, а пък аз (защото човешките същества си остават лаици по отношение на празниците) подреждах топките отново и отново, връзвах ги с невидими зелени конци по клоните на умъртвеното дърво в очакване на следващата раздробена купчина. Отвън ризата се отпускаше - първо увисваха ръкавите, следваше гърбът, сетне предницата, яката и най-подир идеше ред на копчетата. Но копчетата никога не се предаваха сами без знойния обратен нокаут на ютията. Муцуната й беше пъхната нейде из рафтовете за пирони, електри­чески крушки, резбовани болтове и проядени дантели, все една от мен знаеше къде е, а това беше достатъчно като довод. Ризата притежаваше свои особени качества - например тя владе­еше способността да се облича наопаки: можеше да бъде провряна през главата, плещите, китките и пръстите, та дори през краката на човек и още - не се сърдеше, когато около яката суетливи мъже я пристягаха с вратовръзки. Нека спрем дотук и започнем отначало, доколкото всяко едно начало е продължение на вече започнало продължение, защото както е известно - „останалото е мълчание". Появи се като сигнален огън, не чрез думите, които изветряват лесно, още преди да бъдат произнесени, а като факт или молитва в онзи ден. На пързалката за кънки, нахлузена върху кафяв и леко раздърпан в края на крачолите панталон, аз паднах, а Паяжина все още не съществуваше в този й вид, затова инстинктивно се вкопчих в ръкава на ризата. Разцепих я по лакътя и се задържах. Въженце, хрипна гласът й, е само по себе си това е нищо, но после? Ще те ушия отново, Бяла! казах. Край уличните ъгли отекна нашият спор. И там замря. Тя ме поведе, понесе ме върху леда, уви ме, шемет беше нашата игра, нямаше наоколо сигнални котки, нито горещ чай във висока хижа поднесен; тя дърпаше яко към себе си, преобръщаше всичко и там - в трескавия син вир на долината, където всеки диреше своята обсада или изход, ме остави, отведнъж. Повече нямах друг излаз, освен убежището. Завърнахме се заедно, вплетени. И тогава я видях. Наистина, тя капеше, сълза от мура, снежна, суперстар, студен чай за всяко гладно насекомо. Облякох я върху абсолютно голото си тяло, около врата я усещах хлабава, макар ужасно да ме стягаше в слепоочията, ръкавите й клюмнаха, въпреки ръцете ми тогава -прозрачни и по княжески тънки, а върху гърдите ми остави опънато пространство. Моите гърди са обли, раздалечени, сякаш скарани една с друга, но те стърчат и са вечно жадни за мляко, колкото и щедро да го бяха разливали навред. Те биха клокочели още, ако можех да им родя шестима синове, а така също и шест дъщери, но по някаква ирония на интелигентността (в никакъв случай точна фраза) аз бях живяла сред семейството на хладноцарстващия Уран и сродниците му. Там, в дворцовите кули, отглеждах онова младо и нелепо куче, вълча порода, което с природната си хитрина добиваше смелост, а също и страх от височината. С времето и страхът, и височината се уголемяваха, докато то растеше и както бозаеше от мен, съсипвайки кърмата майчина, песът взе да се нахвърля върху останалите ми безброй деца, разкъсвайки телата им откъм косичките. Последното увих с ризата, отнесох го надалече в тъмна пещера, пъхнах го голо, за да слуша издълбокото демоничния стон на совалката, с която, той се досещаше, тъчеше божествено платно любовта на жена. Но да преглътнеш спаружен сух хляб без помощта на вода навярно е било трудно тогава, та вместо бистрата течност той подхвана същата оная мелодия с Кроносовски фалцет, дето беше изкормила утробата ми, нежно галейки облия контур на ембриона в нея и така се възкачи нагоре до човекобог, обсеби се и спря. Ризата все още се тъчеше. Единственото ми тумбачесто дете не я дочака, съдбата му отреждаше власт и невъзражаемо желание. Продължавам да я наблюдавам, не я изпускам из очи, вкочанила е светлата си одежда. Според журналистически сведения тя разпоз­нала сред бродниците веднъж едно момиче - просекиня, а може би проститутка, нахлузено в самата нея. Разпознала в него детето ми, отвлечено от търговци на малолетни в ония задни времена. Ризата обтягала детските желъдчета наежено, стягала ги в топлия си обръч и пазела го, защото не търпяла превземките, нито уменията да сла­ви, затова я отлъчили от всички църкви. Но все пак я използвали, до­бавили в кройката една качулка, отворили широк разрез за по-едрите глави, превърнали я в своя изцелителка, нуждаели се от бялата й непрозрачност, а липсата й често ги довеждала до умопомрачение. Оттогава ризата, щом срещнела полицай, който се прозява, по тази или друга причина, веднага отбивала копнежа му за оздравителен или фиасков сън. Онова, което всъщност не успях да разкажа, бе, че моята риза идеше отдалече и беше неизтощима в умората и гордия си цвят. Тя и в началото си беше, а това пък се случи скоро, същата. Дойде при мен, напъха се в автоматичната пералня, ние с Паяжина включихме бутона за изпиране без бръчки и каквито и да било мачкания, тя се окъпа прекрасно, омекна, превърна се в светеща топка, навярно дори се поразнежи, защото когато я изсулвахме като черво от бял домашен заек, още вдигаше пара, Паяжина я облиза с лекота, която тя единствено владееше, и двете я опнахме върху перваза. Ние всички сме заедно - Паяжина, аз, топките върху издъхналата коледна елха и ризата. Единственото, което никой не е проумял и досега, е дали отвън не ще задуха задушлив южен фьон. Ако ли задуха, добре, ще попридърпам ръкавите, но вратната извивка, Паяжина, служи! Ти играй сега! Ако ли пък духне от север, тогава всичко ще е наред. Ще си висне ризата като прилеп на греда и някой  впроклетен ден навярно ще си спомни за неотменимата реална цел - ютията. Но аз безучастно съчувствам на ризата. Паяжина рови из елхата. Аз бдя над първата дама на дрехите, защото няколко нощи подред виждах люспокрили пеперуди да я обсебват. Не от милосърдие, от любов я пазя. Повторението може да вбеси всеки един Хомо Сапиенс, но сред толкова боричкане, аз все пак нямам право да я изпускам из очи. Ризата съхне, тя в този момент спи, сънят е нежно цвете, нека поспи, защото утре Паяжина ще я дърпа и ръфа, а аз ще я пъдя с плашливи стъпки, ще я гълча и в яда си навярно ще диря от нея отново докосване. Може би затова гъмжи все още от толкова много хора по плажовете и този напредък е значителен по посока на греха Божий, но пък от другата страна погледнато - твърди се, че всичко това представлява последна брънка в напредъка (имайте предвид - предпоследна, разбира се) и милата ми, скъпа моя риза, която светло спи, ще бъде отново върхът на пирамидата, облечена от мен, изсушена до чупливост, перфектно огладена от креещото мое тяло и ще блести като перла, продължително дирена в сухи води. От блясъка й губя свяст. Паяжина избяга. Ще й дам свободата. Но аз ще остана. Заради вас. Моята риза се пробужда и всички вие я искате, знам. Вземете я и ушийте от нея музика, „Побити камъни", „Елисейски полета", етажерка или разговор след вечеря, каквото щете. Уловете я, ето, хвърлям тази омекнала топка заедно с Паяжина. Само не я пробутвайте на оркестър. Музикантите, нали чувате, всякога настройват инструменти. Не я подлагайте на този феноменален звуков залп, защото ризата е в състояние да проумее разрухата на едно, макар недоловимо за човешкото ухо, пресилено кресчендо. Тя ще побегне, може да ви повлече, но може и да се усуче в примка от задни спомени и тогава, ако се сдобиете с шанс - наденете я - тя така или иначе не се е отделяла от вашето тяло.  



Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 946119
Постинги: 1073
Коментари: 492
Гласове: 1302
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031