Постинг
02.02.2013 08:32 -
Виолета Воева: В покрайнините на рая
Минало време в бъдещето
Мансардата. По стълбата нагоре, нагоре към облаците. Къс свободно пространство, между небето и земята.
Мъча се да си спомня ароматите, обвили старите мебели като тапицерия, онзи дъх на отдавна прочетени книги и вестници, преследващ ме и сега. И финият прашец, изпаднал отгоре, от луната вероятно, който винаги след нас се пръскаше навсякъде, следвайки линиите и извивките на повърхностите. Просто е искал да покрие и ъглите на небесния правоъгълник.
…А как трепереха във въздуха прашинките, след всяко твое издишване! Танцуваха, въртяха се, снишаваха и издигаха се – нестройно пространство от милиони частици, които създаваха свой, предпочитан хаос.
В смътната светлина с различни оттенъци, аз ги виждах как очертават странни в началото образи, после постепенно изграждаха силуети - ту на къща върху изумруден хълм, ту залив в дъното на пейзажа….Усещах естествеността на залеза и изгрева, вкуса на нощта и устните ти, яркия отблясък на луната, оглеждаща се в нашите тела.
Всичко, което обичах, беше в мансардата. Моето галактическо битие.
Сега сигурно е останал само онзи прах, покривал полека и гънките на забравения на тавана шал, разтворената страница на книгата, която така и не дочетох. Въздухът е отдавна замрял и няма кой да го раздвижи, да издуха праха.
Покой в мрака - като черно-бяла снимка на лунната повърхност.
В покрайнините на рая
Зората. Винаги различна. Внезапна. Изненадваща. Излита от индиговия мрак като пеперуда, разпукала какавидата си. Ражда се всеки път неочаквано. И бързо.
Иска ми се да не пропусна този изначален миг, в който тя се измъква от нощната коруба и пърхаща, заема с крилете си пространството.
Светлината в очите ти. Тя ме събуждаше. Усещах я преди да е свършил съня. Тогава той беше друг - като цветен филм, който никога не свърши. Не чувах думи, но ясно виждах кадри – напълно достоверни.
Пейзажите се сменяха, заедно със сезоните. Гледах хипнотизирана зимното море с магнетичните му искри и можех да се закълна, че вкусът в устата ми е солен.
Тръпчивия дъх на октомври и сега ми напомня за онзи, другият, с оранжевите знаци, чертаещи бъдещето, което така и не се състоя...
Помня как листата падаха, упорити и последователни, следвайки очертанията на покривите. Златните им оттенъци искряха като ореоли с варак и старите селски къщици приличаха на библейска обител, изградена кой знае защо, точно тук, на този далечен хълм.
И днес това място съществува - в покрайнините на рая е, на границата между два свята.
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
За този блог
Гласове: 4340