Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.07.2013 06:00 - Кой от нас не е плащал нечие приятелство с вълка единак
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 2804 Коментари: 1 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
image
  



       За разказите на Миролюб Влахов
      

        Христина Панджаридис


Една книга с разкази е като билет. Може да е билет за някъде. Или за… никъде, ако предварително се оставиш на разочарованието. Препоръчително е да не го правиш, още повече, че днес читателят, доколкото го има все още, като че ли предпочита романът. Билетът обаче може да е печеливш, може да не e просто къс хартия. Ето защо е изкусително, дори задължително, да се провери къде ще ни отведе. Да, ако е роман, ако е пламенна публицистика или довеждаща ни до превиване от смях или сълзи сатира, добре. Но ако е просто за книга с разкази? Няколко страници и нов сюжет, нови герои, нови развръзки… Прочиташ ги и ако добавят размисъл към току-що осмисленото, ако добавят още къшей питка на духовната ти софра, ако ти лекуват и превързват раните или отварят очите за изгрева, но и за залеза – спечелил си! Защо тогава да не разкажеш за книгата, защо да не я препоръчаш, подариш, съхраниш за препрочитане? Не затваряй радостта в библиотеката, защото и там може да е като в затвор – на забвението.
Това съм решила да направя – да не премълчавам за разказите на Миролюб Влахов. "Някой зад прозореца“ съдържа 15 разказа. Авторът споделя, че повечето от тях са написани преди десетилетия - преминали са през ситото на времето, четени са и редактирани. Отлежали са. Оцелели са. Но незагубили нищо от същността си си. Знам кои са най-новите и, сравнявайки ги със старите, не откривам кой знае каква разлика. Всъщност – не я откривам. Може би защото писателят притежава дарбата да наблюдава, хваща и описва детайлите, да навлиза бавно и леко в историята и изведнъж да я преобърне, да те хване в капана на случката. Чувстваш се хем измамен, хем награден. Хубаво, леко и тъжно ти е, странно, но не и безразлично.
Някои от разказите, като „Наемателят“ и „Току-що кацнала птица“, „Гласът на Мария” и „Смях”, спокойно ще нарека криминално-психологически, колкото и условно да е все пак в случая това определение, просто защото идентифицира само част от тяхната легитимност. Историята набира скорост, потиш се заедно с бившия счетоводител Абишев, и се чудиш заедно с него откъде ще дойде нападателят, а накрая най-банално той се появява през прозореца. Откраднал е не само най-скъпото за колекционера, но е взел и сигурността му, че ще се справи сам и че обяснението на нещата със шега понякога е повече от възможната истина. Така и не разбираш загинал ли е Арчи или просто е седнал на брега на изтичащите дни? Отговорът остава твърде личен, както лична е и добротата, която може да спаси, но може и да разруши. Може ли в смехът на един град да се открие гласът на един изгубен баща или е по-добре да се очаква от него да излезе само първото момчешко обичане? Ние сме седнали пред историите от разказите. И пред въпросите. Отговорите обаче са в нас.
„Сълза на жена“ е разказ за болница, с банално на пръв поглед въвеждане, макар и преплетено в осанката на жена и недоизказани слънчеви лъчи, едно поредно връщане към затворените между белите стени хора и мисли. Защото нерядко, именно когато оздравеят, светът изглежда различен, не само красив, но и осакатен. Павел Ванков разполага с цялото време на деня, иска да види точно определена жена, но не я открива. Градът е толкова малък, ясни и предсказуеми са стъпките, а когато си решен да говориш, да довериш искрените си чувства, няма с кого да ги споделиш. Дори няма кой да те изслуша. Пропуснал си (пак) точното време. Мигът е като сълза, изскача от болката и по пътя към неизреченото потъва в тишината. Ти остани и чакай на пейката, но гаранция, че търпението ти ще бъде възнаградено няма, или само изглежда така.
„Темел“ и „Момичето от джипа“ са уж обикновени, случващи ни се истории, но надникнеш ли в думите - попадаш в кладенец. И не е сигурно дали не е бездънен. Или пресъхнал. Страхуваш ли се да пиеш от значението на изреченото, оставаш си жаден, тръгваш да търсиш друг извор… или рискуваш все пак да отпиеш от този, който току-що си размътил. А нима не е по-малко рисковано да изчакаш повторното му избистряне. Колко пъти в една съдбовност можем да си позволим да изчакаме избистрянето на чувствата и нещата?
Миролюб Влахов не си пада по лековатите сюжети. Той не преувеличава, не изпитва раздразнение, че героите му вървят по изоставени и трънясали пътеки. Той се опитва да ги разбира. Той ги обича. „Ситият вълк“ и „Еленко тръгна след мечта“ са разкази, които не са за отминаване. Магия пристъпва в тях, мая за още идеи и обещание за следващи книги. Творецът говори за несъстоялите се срещи, за разминаванията, за притесненията и мълчанието, което затваря врати и смалява хоризонта. Често, за да не нараниш другия, предпочиташ да нанесеш удара върху себе си. Това да е удар и самонараняване до смърт. Това са истории за любовта и любенето на половин цена, за чистотата на спомените, за въпросите, които задаваме само на себе си, за несбъднатите намерения, повтаряни като обезболяващо, но и за навика – хванал здраво в пранги краката ни, тъкмо когато се опитваме да направим малката или мечтаната крачка. Разкази за това как след нас остават ключове за много възможни и несбъднати (или пък неосъзнато сбъднати) намерения, но шишенце със съсирек и кутия стари бонбони.
Четеш и те пари, четеш и възхищението ти се изправя на крака. Тези два разказа са компасът, който сочи, че един талантлив разказвач се е осмелил да разтвори душата си пред нас, чуждите, да разгласи написаното, не от жажда за слава, а от въпиюща, но и разбираемо човешка и позната и нам, нужда от съпричастност. Винаги съм смятала, че хубавото е още по-хубаво, когато се сподели с другите, особено с приятели. Прави ми впечатление деликатният подход на Влахов. Разказвачът дискретно отстъпва назад, запазва дистанция - да не нарани, да не прекърши и без това малката смелост на някои от героите си, може и за да ги изчака да пораснат и дръзнат да грабнат желаното.
Разказите са географски поставени: „това заслонено от Велико Търново градче“, „в Търново, под театъра“, Лясковец, Елена, Търновската автогара... Нещо, на което, доколкото знам, той много държи – фиксирането на историята във времето и мястото, а не рекогнисцирането й с безлични и неангажиращи го пряко определения като някъде, някога, в равнината, в градчето Н., край реката, отвъд пътя, и пр. Така е с легитимирането на героите. Всяко име на жена: Иванка, Дияна, Вики, Христина, Калина, Вега е боязън, че мечтата за заминаване ще си остане полъх от деня или засилване към смелостта. Надежди или разочарования с женски имена. И не само такива… Има и много болка и тъга между редовете, но не самоцелна, не само за фон и уплътняване на прозорците на очите, през които веднъж виждаш синьо небе, друг път единствено облаци. Разказите и животът са омесени с чудатости, вятър, каубойски шапки от слама и вълк единак, който се налага да плати с живота си за приятелството. А кой от нас не е плащал нечие приятелство с вълка единак на дълбоката си вътрешна самота?
Миролюб Влахов, макар и отскоро на публичния небосклон на публикуващите разкази, идва с първите си книги и с желанието си да е просто един разказвач на истории. Той вярва, че в тях е прелетен живота с цялата му палитра, с безкрайността му като такъв и с преходността му като съдба на всеки един от нас. Сигурна съм, че тези истории заслужават да бъдат чути.





Гласувай:
2
1



1. fumiko - Желая на читателите, които Хрис...
25.07.2013 06:51
Желая на читателите, които Христина праща на гости на Миролюб, да получат същото удоволствие от талантливия автор!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1142784
Постинги: 1247
Коментари: 583
Гласове: 1749
Календар
«  Юли, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031