Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.09.2014 06:00 - Миролюб Влахов: Свидетелят на прошката
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1266 Коментари: 1 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg




   Есе от Миролюб Влахов


Понякога е непреодолимо трудно да си милостив към самия себе си. Може би защото по начало е трудно да се определи какво точно е милост към самите нас. Сама по себе си тя – милостта – е сложно, а отнесена към конкретната душевност, и не винаги достатъчно ясно съчетание от мисли, усещания, чувства, тревоги. Защото не е просто акт на едно или друго действие, на една или друга реплика. Дори не е само нагласа или проява на самовлюбеност, инстинкт за самосъхранение или пък бедност или прекалена изтънченост на нравствената ни същност. Но може би най-вече, защото едно такова отношение към самите нас е неразривно свързано и с вината. Както и за грешките – наши или чужди, лични или общи, съзнателни или не, които отново ни връщат към вината и към нейната мярка. Същата онази мярка, която е в темела на миналото и надеждата за утре. И най-вече за днес. Особено пък в любовта – дори и да е необяснима.

Но сама по себе си любовта е само израз, формула, представа, само фраза или дума. В практиката на делника, в съсъка на пясъчната струя на времето, с която съдбата отброява този делник, любовта всъщност сме самите ние. Тя е живота ни, тя е съдбата ни. Тя е нещото, което изпълва същността ни и изцяло става наша мисъл, наше дихание, наша сълза или тъга в потъмнялото око на неосъществената мечта… Ние самите ставаме любов – дори когато е любов необяснима. Затова, когато нещата отминат – красиво или не, искаме или не – всяка луна и всяка капка дъжд ни изправят пред въпроса за вината, за прошката, за оцеляването. И за равносметката. Е, да, съзнаваме,че вината е и обща, че няма как да бъде само наша, колкото и да ни се иска да я приемем изцяло върху себе си – защото това също е белег на безпределната ни обич – или пък да я хвърлим като упрек и присъда върху другия – защото не винаги можем, а и не искаме, да му простим недовършената ласка, неказаната дума, несбъдната надежда.

В края на краищата, обаче, припознаваме вината предимно като своя. Така пътят до идеята за себеопрощаване, до милостивост към самите нас, неусетно потъва в бръстака на лавината от чувства, от красиви или болезнени спомени, от себични въпроси, от непотърсени или неполучени жестове. Изобщо не виждаме вече пътеката. Изобщо не ни иде дори на ум, че трябва да направим усилие да се върнем отново на тази пътека, да потърсим опрощението – неговото, нейното, нашето. Както и че припознаването на вините предимно като наши е много сигурен белег за високата стойност именно на нашите чувства, на нашият дял от тази вече прекършена любов. Че и прекършена, тя остава просто любов. Макар и необяснима.

А когато успеем да се измъкнеш от бръстака на въпросите без отговор и на тия, чийто отговор знаем, но просто не искаме да назовем, когато все пак се изправим пред отговорността на въпроса за прошката, нещата вече добиват ново измерение. Възхитата от една отминала или посечена от съдбата обич, вече е на една лавица – така да се каже, на една маса – с безпощадните мисли за нея. И изведнъж откриваме, че това не е предателство към тази любов, нито към любимия човек. Изведнъж се изправяме пред толкова негови /но и наши/ човешки слабости, че някак си мъката ни по изгубеното става по-естествена, по-човечна, по-разбираема. Но въпросът е да не се поддадем на гневът, на огорчението, на болката. Както и на отрицанието. Въпросът е да не позволяваме сриване на възхитата си от любимия човек такава, каквато е била в спомените ни до тук и такава каквато ни е нужна сега. Въпросът е да разберем, че тези слабости са просто част от един завършен човек, от нашия човек, от този, който сме обичали именно такъв, какъвто е бил – с всичките му видими и невидими плюсове и минуси. Неговата стойност е мерило и за нашата стойност. Защото стойността на обичта ни е еквивалентна на стойността на човека, който обичаме, на стойността на неговото сърце, душа, мисли и постъпки. И ако все пак те са ни и наранявали, то това също е част от красотата на живота изобщо. Иска се върховно усилие на морала и чувствата ни, за да продължим да живеем с новия поглед върху собствената ни обич. Макар и отминала, макар и посечена, тя става някак си по истинска, по-човечна, по силно осезаема, дори с липсата си. И пак не е докрай обяснима. Защото е просто любов.

Но това усилие е част от етапа на прошката. И аз вярвам, че хора, които са преживели красива любов, могат да намерят красота и в това присядане – тихо и самотно – до горчивото от спомена. И че това също е възхитително, както за отминалите ни чувства, така и за способността ни да продължим напред към нови необясними докосвания в този така пъстър и независим от слабостите и силите ни живот.

Мисля си, обаче, и друго. Мисля си, че вървейки към прошка на обичта ни и към собствения дял в нея, всъщност градим нови пътеки. И че нещата не остават само моментална снимка, застинала картинна или просто рубиконова бариера, а стават част от процес, в който тоталното и безпощадно, но красиво и човечно, осъзнаване на миналата ни обич, се превръща в крайъгълен камък в темела на едни нови надежди, а защо не и на нова обич, в което всъщност е и смисъла на кръговрата на нещата. А това значи и на самия живот, на нашия живот… Дори и да е обясним.

Мисля си, също така, че не трябва да забравяме, че колкото и да се отдалечаваме от редута, където е погинала любовта ни, не бива да гледаме на нея само като на минало, като на нещо мъртво, като на нещо вече безвъзвратно изживяно. Опитвам се да си представя, че тя, тази обич, може да продължи да живее в нас вече с безбрежната пъстрота на всичките си нюанси от дъното до висините, от мрачното до възторгващото, от тъжното до красивото – такава, каквато в действителност е била. Въпрос на качество на личността, на богатство на душата, на сила на сърцето, на чувственост на тялото, е в една нова обич да втъкаеш и усещането, че отминалото не е просто отминало, че не е умряло просто така, че то живее не само в някой уютен и тих ъгъл на съзнанието и на съвестта ни, а и че е стъпало към собственото ни израстване, че е белег за правото ни да обичаме отново с цялото сърце, душа и тяло, че е полоса за нова любов – не по-малко необяснима.

Милостта към самите нас също е процес. Както и осъзнаването на вините и прощаването на болките. Нещо повече. Този процес е немислим като проява единствено в нашата душевност, само с оръжията и качествата на нашата лична нравственост. Този процес се нуждае от друга душа, от друго сърце, които да поемат по пътеката на съпричастието с нашата съдба и дори да слеят своята с нея. Може би именно наличието на такъв своеобразен свидетел на прошката към миналото е първата стъпка към оцеляването на оная безбрежна и изконна обич, която продължаваме да носим в сърцата си, която може да живее само, ако има отново на кого да я дадем – простичко, нежно, завинаги… А какво друго, ако не милост и към самите нас ще е това… Какво друго, ако не открита пътека към нова обич. Какво друго е!

Преболяването на една съдба, на нашата собствена съдбовна обич, става далеч по красиво и човечно чрез друг, който ще я разбере и приеме без да се страхува или съди миналото. Може би най-сигурно именно една нова обич запазва жива старата ни, без в света на новата, вече отминалата да се чувства като в музей. На нас не ни е необходим музей на миналата ни любов. Не пантеон, а храм е нужен за предишната ни обич. И този храм сме самите ние. Както и пътят, който търсим. Път, по който ще продължим към сетното и който да е още любов. Дори и необяснима.. .




Гласувай:
1
0



1. fumiko - Любовта е единственно, което дава смисъл на живота ни
27.09.2014 11:07
Прекрасно, когато човекът не забравя своята предишна обич. То му дава сили да живее осмисленно и може би става един фенер, който осветлява път към Любовта.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1125636
Постинги: 1235
Коментари: 549
Гласове: 1566
Календар
«  Май, 2020  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031