От малка си падаше игрива. Мина през животните – плюшени, говорящи, живи. Колекция от кукли с къси червени поли, порцелановите слончета и магарета. След първия път с мъж се успокои, че е намерила играчката си. Не говореше с тях, не им даваше телефон, адрес или ред от биографията си. Изчакваше ги пред работата им и ги водеше в караваната на дядо си.

– Миришеш на люляк – каза единственият с татуировка над гушата.

Естествено, че сменяше уханията. Онзи ден се правеше на напъпила роза. Вчера на лавандула. Не повтаряше. Беше наясно, че не бива да оставя следи. Използваше винаги нелюбими миризми. Щом се наситеше на мъжкото тяло и кожата му започваше да се слива с чаршафа, викаше дядо си. Той ги вкарваше в правия път с мускулите си, обратно пропорционални за предполагаемата му възраст. Някога жена му беше забегнала с един никаквец. Може би беше този?

Винаги се чудя на фантазиите на писателите. Какво ли не измислят техните талантливи глави.
жестоко е... наиистина, но и някак си е смешно. И това се казва черен хумор.