Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.06.2013 06:00 - Керана Ангелова: Съвършено различни докосвания до природата...
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1859 Коментари: 2 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


Вероятно както семената на дърветата и цветята трябва да попаднат на най-подходящото място, за да се хванат здраво в земята, така и човекът има нужда от точното място, за да се захване най-безопасно на сигурно, докато пребивава в тежката материя. Напълно вярвам, че тъкмо рожденото място ни е дадено, за да бъдем улеснени в контактите с Дома си, който временно сме изоставили – да има възможност душата-скитница да обхожда пространствата си и да добие представа за истинската си необятност, без да откъсва пъпната си връв.
Градове, села, махали… местата, милостиво подарени ни още преди да осъзнаем свободната воля сами да ги изгубваме и намираме.


Да, сигурна съм, рожденото място е съдбовно важно за всеки човек. Ако се бях родила другаде, щях да имам други отношения и други конфликти със света. Други преживявания, други хора по пътя си, други у ч и т е л и, други уроци, съвършено различни докосвания до природата и от природата. Това би ме изградило като съвсем различен човек.


Филмът 45 градуса по Азарян. Известният режисьор обяснява, че в арменския език думи, които са основни понятия – раждане, живот, любов... – се състоят всъщност от две думи и втората винаги е болка: Родих се болка, влюбих се болка, омъжих се болка... Само думата смърт нямала след себе си болка. Просто умрях, казва режисьорът и помълчава.
Цял ден след това си повтарях: любов-болка, раздяла-болка, раждане-болка, живот-болка... смърт.


В ранното детство никой не ни казва какво е смъртта. Темата е табу, неприятна за самите възрастни, застрашителна за душевното здраве на детето. Оставят го само да се досети какво се случва – от това то става още по-малко и изгубено в себе си. Втренчено във восъчното лице, заслушано в ехото на последната дума, изречена от мъртвия, загледано в сплетените му неподвижни ръце – ако е селско дете, потресено е и от зловещите трапове в онова място накрая на селото, до което по време на игрите си се озовава и крадешком наднича в пресните дупки, в които посаждат покойниците – то един ден се осмелява да зададе най-безОтговорния въпрос. За онова, което се случва с мъртвия, получава сдържано обяснение: отива там горе. Странна е тази житейска дихотомия – заровеният в земята отива на небето. И все пак единственият човек, който я приема с въздишка на облекчение и а б с о л ю т н а вяра, е детето.
Мисля, че ако поискат от възрастен човек – който в детството си е бил тъкмо такова селско дете – да изрази с думи възможно най-компактно страховитото противоречие, наречено живот, би могъл да отговори и така: Заровеният в земята човек отива на небето.


За онези, които о с т а в а т в живота, реката продължава да тече, вятърът в комина – да свири, да се вие димът над къщите, да пеят птиците, да скърцат любовните легла, да се люлеят върху крехките си стъбла цветята… Животът е за живите, за временните живи. Вечните мъртви много рядко надничат през открехната врата на съня ни, изговарят прости или многозначителни думи, но винаги кратки, винаги за кратко и тогава сънуването става съкрушително истинско, в този миг живите сънуват мъртвите и мъртвите сънуват живите, и това се случва едновременно като автентично сакрално преживяване. И едните, и другите не търсят трескаво думи, повече се вслушват в космическите звуци, които изпълват пространството на онова, което ги изпълва, чувстват със собствените си отпуснати тела или със спомена за телата си безтегловността, престават да различават двете посоки на живота като нещо определено – в съня всичко е безпосочно и споделено до крайния си предел.
Понеже хората имат нужда и от необясними неща, на сутринта живите не се опитват да тълкуват съня си. Само бързат да го с п о д е л я т с най-близките си като съкровение.


В Бродилово на съседната улица живееше млада жена – на възрастта на майка ми. Двете имаха еднакви зимни палта в шоколадовокафяв цвят. Жената се казваше Деспина – Депа. Не разбирах защо Депа и през лятото често ходи облечена в зимното си палто и обикаля по този начин улиците – по джапанки или направо боса, загърната в палтото. Вървеше в жегата забързана, понякога подтичваше – гледаше право пред себе си, не заговаряше никого, не поздравяваше. Наблюдавах я иззад пердето и сърцето ме болеше: отдалече съвсем приличаше на моята майка. Без палтото не приличаше, с палтото – много.
Един ден я видях да тича в жегата по напълно безлюдната улица – все едно някой невидим я гони по петите. Краищата на палтото се вееха като тежки тревожни криле, краката й се плетяха, зад гърба й се виеше пушилка, над главата й пукаха снопове слънчеви искри, сякаш отгоре някой невидим снимаше с магнезиев фотоапарат. Мама ме дръпна от прозореца, но тази картина остана в паметта ми завинаги като преекспонирана фотография, побеляла от жегата и от пренапрежението на фотографа: фигурата на Деспина – в сепия, слънцето е особено синьо и огромно насред гъстото небе, къщите ми се губят и никакви хора наоколо, жената запълва целия ми спомен.
На другия ден удари църковната камбана, баба ми подаде глава през прозореца и попита някого на улицата: за Депа ли бие? Получи утвърдителен отговор и пусна пердето.
Цяла нощ не спах. На сутринта, когато баба се заприготвя да ходи на погребението, я замъкнах настрана и със страшен шепот й наредих: Внимавай много за палтото, не позволявай Депа да я заровят с него!
Едно от стихотворенията в първата ми стихосбирка се казва Фотография и разказва за далечната жена, зиморничаво увита в дебелото си палто, която тича в жегата и бърза да се скрие от нещо, бърза… Тридесетина години по-късно Депа неочаквано и за мен се появи и в третия ми роман Улицата на пеперудите, все едно не бяха изминали толкова години, все едно споменът се беше превърнал в огромна снимка, проектирала в някаква неизвестна за мен вечност първия ми потрес от живота и собственото ми лице зад стъклото на прозореца, което наднича извън кадъра и уплашено и неразбиращо очаква невидимият фотограф да го засипе със сноповете искри на фотоапарата си – в друг някакъв кадър, в друг някакъв миг.
Мисля, че в онзи ослепителен ден се простих със своето безсмъртие – за цял живот.


Често се питам: по един и същи начин ли ние човеците живеем времето. Все пак, съществува така нареченото ускорение – изменение на скоростта на времето. Някои хора очевидно живеят по-спокойно, по-протяжно, по-мъдро може би – по всичко изглежда, че не губят големи количества жизнена енергия, а си я разпределят пестеливо, за да им стигне за дълъг, равномерен живот. Други се изразходват значително по-интензивно – в мигове на върховно живеене собственото им време сякаш спира да се движи праволинейно – понякога поради ускорението изглежда почти сферично. Нещо като огромно виенско колело, което се върти, натоварено с най-важните моменти от живота. Когато скоростта му стане зашеметителна, нещо там внезапно излиза от строя, някаква бурмичка, нещо дребно. Или пък токът в захранването внезапно спира. Тогава колелото по инерция се лашва и остава на едно място.


Преди всичко субективното време се измерва с пътя на човек, извървян през живота. Понякога, когато се замисля за абстрактното време, си представям конкретна картина: самотна пътека, по която се движи колоездач. Колелетата на велосипеда се въртят, движението им е омагьосващо – движение без край, кръг след кръг с шеметна скорост. Както съм вторачена във въртенето на велосипеда, започва да ми се струва, че п ъ т е не пътеката пред колоездача – тези колела с въртящите се спици са пътят.


Заведението е полупразно. В ъгъла седи възрастна жена, чашата й с чай дими. Съсредоточено гледа в струйката пара – когато една жена гледа така, знам, че вижда необозримо далечно място. Ръцете на старицата са тънки, почти прозрачни – грацилни кости, бледа кожа, обсипана с нежните кафеникави калинки на старостта. От кокчето й се отделя снежнобял кичур и провисва над едното око. Не го отстранява – не го забелязва. По някое време само леко го издухва с крайчеца на устните, несъзнателно. Обхваща с длани горещата чаша, зиморничаво потреперва. Внезапно излязла от унеса, обръща глава и среща погледа ми. Усмихва ми се с очи на странна птица и изпитото й лице просветлява за миг. Мимолетна близост, милостиво докосва душата ми и просветлява и мене отвътре.
След това старицата се навежда над чашата си, деликатно изцежда резенчето лимон и започва да отпива бавни глътки.
Излизам навън преди нея. Улицата е пълна с красиви момичета, бръщолевят на висок глас, смеят се, пръскат искрички младост. Гледам ги разсеяно, погледът ми не може да им се зарадва – пред очите ми продължава да е старата жена, загледана в струйката пара на билковия чай. Знам, че ще нося спомена за сиянието й докато съм жива.


Няма значение кое е първото – гъсеницата или пеперудата. Не можем да избегнем и в двата случая неизбежността на очевидното: красотата е способна да създаде грозно и гнусно свое продължение, а грозотата – красива мимолетна въздишка с прозрачни криле. Цялото на живота наистина е съвкупност от дихотомии, но съществуващи като такива там, където и м а хора – красивото и грозното са категории, дефинирани от човека. Където няма хора – Великият принцип е в действие: не съществува нито красиво, нито грозно. Има взаимосвързаност и взаимозависимост, и хармония между всичко в природата.



  От книгата с миниатюри „ЕДИН СЛЕД ПОЛУНОЩ”, изд. ICU, 2013 г.






Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. vayaleta - Керана!
26.06.2013 11:03
Силно и разтърстващо, поздравления!
Вили
цитирай
2. fumiko - интересни спомени
26.06.2013 19:06
Всеки от нас е напълнен с детски и ученически спомени и те ни дават много повече сили отколкото днешния жи живот. Всъщност той само отнема ....
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2001646
Постинги: 1504
Коментари: 715
Гласове: 4243
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031