Свободното ми време се протяга и засрамено прибира ръцете си. Днес не е подходящият момент, мило… Друг път ще се разтягаш.

Сега ме чака наизустяване на 48 реда трудноразбрираем и често неправилно произнасян френски текст. Плюс припева. Не е като “Хубава си моя горо…”, любимата ми песен. Но нали речникът, тежък като всяко нежелание, е на рафта отсреща и е готов да помага. Вече един път си доказах, че с инат на рамото ще оплевя тръните пред себе си. И догодина ще ухае тук на рози…

Щом учителят ми по френски език разбра, че съм българка, веднага обеща да ми донесе наш роман, преведен на езика на Жорж Санд. Май изядох цяла торба хляб, поръсен с почти килограм сол, докато прочета “Майки” от Теодора Димова. И си дадох сметка колко тънка и неудобна е люлката, в която се люлее творецът-преводач.

Приятели испанци, за които споменаването на Франция е сякаш разлистване на красив, скъп проспект, ме заведоха в голям като хамбар, малък като присъствие български ресторант, недалеч от мириса на Валенсия.

Собственикът – едър като Стара планина – протегна ръцете си за посрещане и по хайдушки засуканите му мустаци се разсмяха.
Ние, хора колкото да напълним една голяма маса, сервитьорът, и за учудване и подарък с панделка, оркестър от широко усмихнати цигани… Попитаха кои са предпочитаните ни песни. И тогава се разпяхме, играхме дружно с испанците. Подскачахме като щъркели в калта…но беше весело. Да живее българо-испанската веселба!

А “Марсилезата” не обещава танци, нито смях, оставящ светло-лилави следи по пълните с бяло вино чаши… Иска сядане на стария, претапициран преди месец стол, спиране на телевизора, който използвам, за да не съм без компания, и давай пълен напред!

Първите минути са трудни и мързелът влиза в предпочитаната роля да ме агитира да се откажа… Както началните десетина крачки из ветровита вечерна есен стряскат и ти се струва подозрително дали ще продължиш, но след още толкова усилия се затопляш и виждаш слънчевата страна на студа…

Следобедът е дълъг като котешка опашка и ноктите му не са пилени скоро… Опиташ ли да се измъкнеш от косматата прегръдка, ти потича кръв от кръвна група “А”.
В коридора звъни телефонът, ала безразличието ми служи за попивателна и шумът избелява.

Чета и пиша – повтаряйки с молива буквите, по-бързо запомням. Намерих и запис на химна и подобно примерен ученик повтарям под диригенството на Мирей Матьо. Наметнатите от студа тополи изтърсват пред прозореца ми смрачаването, но увлечението е изтрило от дневния режим незарасналия мой навик да гълтам студено кафе. Споменът плува по водите на Сена… преди три лета пропътувахме стотици километри, за да посетим замъците по реката и за да бъде атмосферата по-истинска, нощувахме на брега.

Палехме огън и приготвяхме романтични вечери. Не беше като маса в нощно заведение, беше много по-хубаво. За нас се запалваха не няколко, а всичките свещи на града отсреща. Светлината от старата, лющеша се като боя слава, оживяваше в песните на щурците и шума на водата. Спокойствие, непобиращо се и в най-изящните поетични строфи…и в спалните чували.

Красотата влезе в мен и остана… винаги мога да погледна отново назад и вълнението да ме прегърне.

“На оръжие, граждани” – рефренът не дразни вече с настойчивото си повтаряне, а изостря като майсторска острилка порива на радостта.
Прозявайки се, щях неволно да глътна една падаща звезда. Намигнах на измачкания като любовен роман лист с песента. Не съм фина като представата за талията и ханша на французойките, нито върла почитателка на модата в черно, както се носят мнозинството млади напоследък, но в гърлото ми звучи “Марсилезата”. И цяла дълга нощ ще сънувам, че пея на сцената.

Оооо…лека нощ на френски и на български. Чувствам се удобно и здраво закотвена между два любими бряга.


                                                                                                      2010 г.

Прочетох на една глътка. Омайва ме метафорите и един неочакван поглед към изучаването на чужд език. Ще мисля и аз по повод на френски.... той отдавно ме привлича.

Поздрави!

Преди три години сме написали какво мислим в романа "Ярост".
Един процент свръхбогати хора на планетата се издържат от останалите.
Банкерите, банките....там е отровата.