Книголюбие :: Божидара Цекова: Подпис в снега

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

29.01.2014 06:00 - Божидара Цекова: Подпис в снега

Автор: knigolubie Категория: Изкуство

Прочетен: 1317 Коментари: 0 Гласове:

Разказ

Тази година на първи януари градът осъмна застлан с ослепително блестящ сняг, докоснат само от милувките на въздуха. Той огъна върховете на дърветата в дълбок поклон към земята, наметна опушените сгради с булченски одежди и се усмихна на децата. След празничната суетня, пожеланията и обилното ядене, душата ми закопня да се слее с природата, да ми замирише на пушек от дърва, да се възкача по стръмната пътека покрай боровете и потърся подслон в китната къща между острите върхове на кипарисите. но за да стигна до кътчета незасегнати от човешка дейност, трябваше бавно и дълго на пътувам по уличните платна, а погледът ми да оглежда, за кой ли път, циментения обръч от блокове опасъл града. Утрото - бяла феерия, езерото - сляло се с баира, големите къщи - загубили своята показност, затиснати от снега, пътят - без успоредни дири от грайфери на коли. Сякаш магьосник е приспал живите твари. Само тънки струйки сивкав дим се издигат към небето и разказват за топлия уют, за шумящия чайник, за подалото се от завивката крач на дете. До вилата ми имаше доста път. Доставяше ми безкрайно удоволствие да проправям пъртина в този девствен сняг и минах напреко през една ливада. Прииска ми се да оставя следа. Вечното желание на човека да бъде съхранено нещо от него във времето. И се вдетених. Дойде ми на ум да се подпиша със стъпки в снега. Смеейки се на собственото си хрумване, започнах да изписвам буквите, което не беше толкова лесно. Успях и нямата ливада оживя. За финал, разперих ръце, захлупих се в снега и си направих снимка. Доволна от себе си поех пътя нагоре. Не бях забелязала, че мъж с наръч дърва в ръце ме наблюдава от един двор и когато минах покрай него с упрек каза: - Мислех, че някое дете си играе, а то... - не знаеше как да довърши мисълта си. - А то - една баба се забавлява. Лошо ли е? Мъжът намръщено отговори: - - Че знам ли! - и се прибра в къщата, а аз се разсмях. Той бе доста по-млад от мен, но сигурно смяташе, че възрастта задължава да бъдеш сериозен. А може би просто е забравил да се радва. Погледнах подписа си от високо. Прострял се по цялата ливада. Вероятно толкова огромен се е виждал на хората, чиято съдба решавах. Колко трудно съм го поставяла понякога, колко безсънни нощи ми е струвало. Радостта помръкна, като снежинка попаднала на топла длан. Помъчих се да върна доброто си настроение. След завоя е къщата, която толкова обичах. Бях я градила с ръцете си. Всяко дърво, всеки храст бе корен, грижливо положен и засипан в изкопаното легло, филизът посрещах с усмивка и вода. Ето я, откроила се с червените си тухлички на фона на белналия се скат, който сякаш я пази. Приближих и изтръпнах. Отгоре по пътеката се спускаха следи от човешки стъпки и влизаха в двора. Катинарът на вратата висеше безпомощно килнат на една страна. Голям номер обувки и други по-малки влизаха в зеещата врата. А ако още са вътре? Вилите наоколо са необитаеми през зимата. Върнах се по пътя и почуках на вратата на бай Петко. Той беше от местните хора - едър мъж с добродушна усмивка. - Много си подранила, комшийке. Айде, честита да ти е годината. Сичките ти дръвчета да раждат. - Дай Боже, бай Петко. И за теб да е здрава и спорна... Ама аз лошо я подхванах. - Що, бе? Влизай, че топлото ще изхвръкне.
Останах в коридорчето. – Крадци са били у дома, а и не зная дали още не са там. – Не думай! - Би ли дошъл с мен? -- Как не! Стойно-о! – подвикна той. – На съдийката са разбили къщата. Ела да видим тая работа. Бях се пенсионирала, но за тях си оставах съдия. Стойно, синът, як трийсетгодишен мъж се зарадва. - Ех, да можем да ги сгащим! Отвърза вълчицата, тя с лай хукна по пътя. Застанахме на прага на единственото помещение. Първо видях разтворените врати на празния гардероб. Чекмеджетата зееха. По пода се валяха завивки, дрехи, бельо, книги, счупени съдове – нямаше къде да се стъпи. Насреща ми се зъбеха в рамка, останалите парчета от счупеното огледало. Чух Стойно да псува и вика: - Мръсници! Не разбрах защо го казва, докато не хвърлих поглед към стените. Господи! По тях със зелен спрей бяха надраскани мръсни думи и огромни фалоси. - Имаш ли нужда от помощ? – попита бай Петко. Двамата мъже скомфузено избягваха погледа ми. – Не, ще се справя сама. Много ви благодаря. – Няма нищо, за това са комшийте... – обади се Стойно. – Излезли са отзад. Издрапали са по склона. А бе, знам ги аз, ама... бих им счупил ръчичките, само да ми паднат. Тръгнаха си. Стоях и безпомощно гледах погрома. Наоколо почти всички вили бяха обрани, но при мен нямаше нищо ценно. Тогава защо? Бяха късали корици на книги, чупили вази, мачкали бельото, унищожавали спомените ми. След стреса изпитах чувството, че съм разголена. Те с мръсни ръце бяха се ровили в скъпи за мен неща. Погледът ми попадна върху похлупените по скрина рамки. Вдигнах портрета на покойния ми съпруг. На лицето му бе написано: ”Добре ли чукаш?” Чух смеха им. В този миг можех да убия. Трескаво взех в ръце сватбената снимка на дъщеря си. На булченската й рокля пишеше: „Готино курве!” представях си, че удрям и повтарям... Не ме интересуваше какво са взели, но защо се бяха гаврили. Бях осъждала хора за убийство, за кражби, но тези се забавляваха да рушат, унищожават, издевателстват без мотив. Знаех кои са. Двамата братя, които тероризираха цялото селище и пиеха с полицая. Всички бяха наплашени. И аз ли ще се правя, че не забелязвам как нагло се хилят в лицето ми? В главата ми заподскачаха подсъдни мисли. Бях се сблъскала с десетки начини за отмъщение. Ако реша да действам, ще изпипам нещата. Къщата им можеше да пламне и да ги прогоня. Уплаших се от себе си и гнева си. Значи убеждавах потърпевшите да прибягват до закона, но когато аз съм засегната, мисля за саморазправа? А по-добре ли е да съм безсилна като мъжете в селото? Щом правосъдието не може да се справи... С думата „правосъдие” пред мен застана жена, съсипана от мъка и гняв и закрещя : - Ти го уби! Пребиха го! Двайсет годишно момче! - после се обръщаше към чакащите на спирката. – Нищо не бе сторил. Натопиха го, а тя го прати в затвора. Скочих в първото спряло превозно средство. Думите й ме догониха... - Господ ще те накаже! Веднага проверих. След две годишен престой в затвора, седмица преди да излезе, момчето бе починало от грип. Убили са го! Спомних си случая. В делото имаше неясноти, противоречиви свидетелски показания, пропуски. Беше 1986г. Очаквах повишение, а ми се обадиха от кабинета на едно партийно величие, че от присъдата зависи работата ми въобще. Затворих си очите, както много колеги правеха и го осъдих. Съвестта ми се обаждаше, после замлъкна. Дали опустошението около мен не бе част от закъснялото възмездие? Прекратих разчистването, заковах с една летва вратата, за да не зее и хукнах по нанадолнището. Пред погледа ми блясна снега и артистично положения ми подпис. Символично ли го бях сложила? Под опрощение, отмъщение или под собственото си наказание? Намразих вилата си. Варосах стените, но зеления спрей избиваше. Все по рядко ходех. Неполивани цветята вехнеха, бурените избуяваха. Нещо в мен се бе счупило и радостта от съприкосновението със земята, дърветата, цветята изчезна. През лятото, в едни продължителни горещини, по небето се разтла гъст дим. Гореше къщата на двамата братя. Никой не се притече на помощ, тя изгоря до основи и те се запиляха нанякъде. Кой бе подписал присъдата? Съдбата или някой друг? Не се зарадвах. В душата ми остана горчив привкус и въпроси, отговорите, на които все още търся.

Нагоре