Постинг
15.07.2014 06:00 -
Божидара Цекова: На везните
Разказ
Нощта властно прегръщаше деня. Здрачът, пропит с тъга, бавно пълзеше, превземаше пространството, навяваше спомени и закъснели прозрения. От разтворения прозорец нежен вятър носеше свеж въздух с ухание на цъфнала липа. Анна седеше пред голямото кристално огледало на тоалетката, спомен от баба й, една вещ, изчезнала вече в съвременния дизайн. Заобикаляше я мълчанието на вещите, пепелникът с димящата цигара, чашата с уиски и бъбривия шепот на спомените. Тя премести поглед от тубата с фон дьо тен, до гилзата с френско червило, спиралата и ружа към собственото си изражение. Откога не се бе гримирала?! От катастрофата. А сега и предстоеше важно събитие и трябваше да изглежда добре. Мисълта й се олюля и направи гигантски скок във времето, целият свят се събра в образа на един мъж, на Кирил. Той я заведе в ресторант „България”. Толкова бе развълнувана и щастлива. Доцентът, по когото се захластваха всички студентки, забеляза нея, свитото момиче от провинцията. И тогава на масата той отпи глътка вино и каза: „Ти си по-хубава без грим.” И тя изтри със салфетка червилото от устните си. Колко глупава е понякога младостта! После трийсет години вървя до красивия си съпруг със стройно тяло и бледо, невзрачно, незапомнящо се лице. Въпреки това Кирил я ревнуваше, и колкото и глупаво да е, тя бе щастлива дори когато той разваляше настроението й след някое хубаво прекарване с глупавите си въпроси и упреци: „Защо му се усмихна? Видях как го гледаш!” и пр. и пр. Нали човек ревнува когато много силно обича, така си мислеше, питаше се нейната любов равностойна ли е на неговата и чувстваше вина.
Отвори тубичката с фон дьо тен, натисна я, появи се засъхнал край, отстрани го, после кремът се изви като червейче. Още е годен за употреба. Дръпна от цигарата, отпи малка глътка, купчетата лед заподскачаха в чашата. Не беше пушачка, нито пиеше, но тази вечер имаше повод. Механичните действия не попречиха на потока от спомени залял съзнанието й.
Прибираха се от някакъв рожден ден, Кирил отново я обвиняваше, тя мълчаливо караше колата, спря пред дома им, той слезе и тогава тя натисна газта и отпраши. Не го бе планирала, не знаеше къде ще отиде, изведнъж насъбралата се непоносимост към ревността му избухна. Остави го сам с децата. Беба беше на шест, а Тони - на две. Когато се върна след три дни, от вратата заяви:
Ако само си помислиш да ме обвиниш в нещо, взимам децата и те напускам.
Тогава видя своя властен, известен и петнайсет години по-възрастен от нея мъж объркан, безпомощен и уплашен, готов да отстъпва.
От тогава бракът ни бе спокоен - две прекрасни деца, хубав дом, интересна работа. Нищо, че бях сиво врабче до качулат гълъб. Успях да направя кариера, имах собствена цена. Между нас цареше обич, разбирателство, уважение, подкрепа, какво повече можех да искам. Благодаря ти, Кириле, от името на Ани. Ти намираше Анна за притенциозно... Но понякога, макар и рядко, изпитвах някакво смущаващо усещане - неуловимо предчувствие за нещо непознато, което ми липсва. Стараех се бързо да го прогоня и да възстановя подредените си мисъл, но...”
Тънките й пръсти с нежни движения нанасяха крема по страните, те добиваха цвят и порозовяваха, като при тръпнещо очакване.
„Странно нещо е животът и шегите, които си прави с нас. Година и половина след смъртта му аз разбрах причината за неоправданата му ревност и открих себе си. Той не беше достатъчно мъжествен и горкият се е страхувал да не опитам с друг, да ми хареса и да ме загуби. С времето се е успокоил, че съм студена, че сексът не ме привлича... Ако после можеше отнякъде да ме види, щеше да е изненадан и сигурно ужасен... В Созопол един стар рибар казваше: „Когато не си опитал вкуса на паламуда и цацата е риба”. Прав беше.”
В очите на Анна заиграха дяволити пламъчета и на лицето й се изписа оная загадъчна усмивка на Мона Лиза, която изкуствоведите се мъчат да разтълкуват. Цигарата й бе загаснала и тя запали нова.
Инфартът на съпруга й я съсипа и на петдесет години я изхвърли от бързея на живота и той като бурен вятър префучаваше покрай нея, без да я докосне. Домът опустя – Беба с мъжа си и момчетата заминаха в чужбина. Тони пътуваше, не се задържаше вкъщи. Анна се щураше из празните стаи, сред вещите, докосвани от Кирил и децата и бродеше по пътеките на спомените, като пещерняк, който търси изход. Животът загуби сладко-киселия си вкус и се превърна в безвкусно блюдо. Тогава Тони й се притече на помощ. Поканиха я на международен симпозиум във Варна. Смяташе да не ходи, но синът й настоя, почти насила я заведе да купи няколко тоалета и при фризьор, което промени физиономията й до неузнаваемост. Вкъщи Тони я гримира, за да й покаже как да го прави. Когато й поднесе огледалото, от него я гледаше хубава, непозната жена и тя ужасено възкликна:
- Не мога да се появя така пред хората. Какво ще си кажат?! Аз съм вдовица.
- Но не е нужно да ходиш като плашило. Няма да го върнеш. Стегни се! Освен вдовица си и личност. Уважавай себе си. Аз ли да ти го казвам? Само на петдесет си. Животът е пред теб – изживей го... Може пак да се омъжиш.
- Не приказвай глупости!
Тони подготви колата й за път, което правеше Кирил, накара я да се гримира, натовари багажа и й пожела приятно прекарване.
Като че очакваше и одобряваше това, което щеше да се случи.
Приготви се за коктейла в хотелската стая и леко притеснена от новия си външен вид – с изумрудено зелена рокля, последен писък на модата, с отдавна необувани обувки с висок ток, с наситено кестенява коса и тициянови кичури, със собствените си зелени очи уголемени от спиралата и с червило. Анна излезе от асансьора и огледа пълното фоайе с чужденци. Едни познаваше, други – не. От колегите, някои я забелязаха, но никой не я поздрави. Това не беше Анна Белокозева, която познават. Някъде в дъното мерна Андрей, приятел от студентските години, някога влюбен в нея, който приближи, спря, втренчено я погледна, каза: „Възхитителна си!”, хвана я под ръка и я поведе към залата за празненството. Неочаквано бързо двамата се оказаха коментирана двойка. Анна усещаше учудени погледи, чуваше шушукане, някои изказваха радостта си, че я виждат така променена, други... Тя се страхуваше, че я обвиняват. Без да иска, се превърна в атракцията на вечерта.
Бездомното куче на паркинга бясно залая. Извеждат едър ротвайлер на разходка. Той мълчаливо, царствено подминава помияра, но ако не е каишката, ще го сдави.
Аман от тия кучета!
Анна за миг се разсея, но кадрите се нижеха - с Андрей един до друг в кабината, асансьорът подмина нейния етаж, той държеше здраво ръката й и уверено я водеше по дългия коридор.
Пътеката имаше ръждивочервен цвят, като на засъхнала кръв, бях забила поглед в земята, затова я запомних. Знаех какво ще се случи, но непознатата в мен следваше мъжа. Не бях аз... Никога не съжалих. Изживях най-прекрасната нощ! Разтварях се, изчезвах, сливах се, политах, умирах и възкръсвах...Чух вика, изтръгнал се от гърдите ми, изпитах онова сладостно отмаляване в края на тържеството на плътта. Помня думите си, когато се посъвзех:” Значи това е...?”! Андрей отвърна:”Това е бъдещето ни!” Следващите девет години от живота ми. Оказа се чe, сексът ми харесва, влюбих се в тялото му, в усмивката, в насмешливите му очи, във ведрия му широк поглед към живота. Но го обичах със зрялата любов на помъдряла жена. Веднъж той ми прочете нещо, което ме впечатли... Записах го. Сигурно още го пазя.
Анна се отправи към бюрото, пръстите й запрехвърляха разни листчета и извадиха разписка за платен данък. На гърба й бе написано: „Обичайте се, но не превръщайте любовта в окови. По- скоро сътворете от нея ръзвълнувано море между бреговете на душите си. Пълнете един другиму бокала, но не пийте от един бокал. Дарете един другиму сърцата си, но не давайте на другия да пази сърцето ви. И бъдете един до друг, но не твърде близо. Защото и колоните на храма са отделени. Нито дъбът, нито кипарисът израстват в сянката на другия.”
Текстът беше от арабския поет Халил Гибран. Замислено посегна към чашата, но сякаш забрави да отпие.
Такава бе любовта ми с Андрей – един празник на душата и тялото. В спомените ми с него се сливат смислени разговори и бурни страсти, духовна и плътска наслада. Какво ли не сме обсъждали, къде ли не сме правили секс... на бюрото в кабинета му, на капака на колата, на морския пясък, в гора, подпрени на дъб, на окосена трева... Целият ми задник бе ужулен и ме смъдеше.
Анна се засмя.
„Един безвъзвратно отминал живот. Моят живот ли беше? Сякаш някой друг го е живял, а сега аз гледам чернобялата лента. Благодаря ти, Господи, за срещите и разделите, за радостите и скърбите. Не зная кое ще натежи на везните – доброто, което съм сторила или причиненото зло. Живях пълнокръвно и...”прилично”, както мама ме съветваше. Е, прилично не значи праведно.
Въздъхна, нанесе аркансил върху клепките си, очите й се уголемиха, после сложи бледорозово червило на устните си, погледна се в огледалото и одобри резултата.
Увлякох се в спомени, а имам работа... Време е да се обличам.
Отвори гардероба. Дрехите уморено висяха на гроздове на закачалките и се молеха някой да ги облече или да ги изхвърли.
И така... черно – не, бяло – също не, още по-малко червено... Костюм, рокля или пола и блуза? Рокля. Събирала съм като Плюшкин всичко купено от двайсетина години. С тази светлосинята жених Беба. Откога не съм виждала момчетата, порастнаха и вече не ме викат да ги гледам. Разговаряме по скайпа и са забравили български... Корените не ги интересуват... Да са живи и здрави, свикнах да бъда сама... Ето я роклята, с която бях на коктейла. Анди често казваше:- Облечи изумрудената. Харесваше цвета й. И годините с него бяха наситени с цвят. И смъртта му беше цветна.
Нищо не избледня в съзнанието й, нито замрелият звук от сблъсъка, нито викът й, потънал в настъпилата тишина. Тялото на Анди се наклони към нея, главата му полегна на скута й, червеното петно на ризата му растеше и обхващаше гърдите, тя ужасено повтаряше:
- Не умирай! Моля те, не умирай!
Той може би я чу, отвори очи, усмихна й се или това бе гримаса от силната болка, никога нямаше да разбере, очите му я изпиваха, като че искаха да я запомнят и отнесат със себе си, опита се да каже нещо, но тънка струйка кръв се стече по устните му, тялото му се отпусна, погледът потъмня и остана зареян в небитието.
Ръцете на Анна несъзнателно продължаваха да прехвърлят закачалките, докато един рядък, наситен цвят не привлече погледа й.
Ето една забравена рокля в лилаво. Бях с нея, когато отидохме с Анди на приема на Президента. Отесня ми и спрях да я нося, сега дори ще ми е широка.”
Тя се облече и погали с ръце плата. Тежката коприна меко падаше, но запазваше очертанията на кройката и криеше слабостта на тялото й.
Тони обеща да дойде утре сутринта. Горкият! И все пак така е по-добре. Жалко, че няма жена, деца... Може би аз, с моите грижи, му преча да подреди живота си. Живее само с приятели, с компании, без задължения, без отговорности. Такива са днешните млади, боят се от обвързване. И Светльо е същият, затова с Тони останаха неразделни от студенти.
Изведнъж една мисъл избухна със страшна сила в съзнанието й и го взриви.
А само приятели ли са? Възможно ли е да са нещо повече от приятели? Дали синът й не е ...
Не знаеше коя дума да употреби и не искаше с дума да запечата подозрението си. Цялото й същество се съпротивляваше, но като на филмова лента се заредиха нежни погледи, двусмислени усмивки, уж случайни докосвания, прегръдки... Тони казваше: „Мамо, нека Светльо да е с нас на Коледа, да не е сам. - И той стана част от семейството. Толкова години го бе канила, посрещала, гощавала и по този начин одобрявала връзката им. Ужаси се! Нервно загаси недогорялата цигара и запали нова. Силно дръпна, като че искаше да поеме наведнъж всичкия никотин, и катран, и отрови, с които лекарите ни плашеха. Чувстваше се като съучастник в неподозирано престъпление. Как не е забелязала?! Бе свикнала да го възприема Тони като слабичко, с крехко телосложение дете, после израстна красив, фин...
Но около него има толкова много жени.?! Отговорът сам дойде. Защо да няма? Той е хубав, интелигентен, възпитан, изключителен кавалер и е бе-зо-пасен, какъв по-добър приятел за жена, която в момента е свободна. Затова сестра му странеше от него, срамувала се е. Тя имаше нетърпимостта на баша си. Може по-късно да се е страхувала за момчетата си и затова замина в чужбина. Няма да получа отговори.
Припомни си разговори, в които Тони, като че искаше да сподели нещо с нея, но тя го прекъсваше и той се отказваше.
Яростно сновеше от единия до другия край на стаята. Стените я притискаха, похлупваха, запали всички лампи, сякаш трябваше да освети живота си. Трезвата й мисъл подчини емоциите.
А дали намалената потентност на бащата не се бе отразила на сина и той се е родил гей? Жестоко е природата да те осакати. Тони нямаше да има деца, да изпита щастието да си родител. Това тъжно заключение обаче породи присмехулна усмивка. Кирил беше толкова горд, когато тя роди момче. То щеше да продължи Белокозевия род, с който мъжът й, неизвестно защо, толкова се гордееше. Пра-дядо му бил овчар, но с „голяямо” стадо, в което имало бели кози, оттам и името на наследниците. Дядо му направил „маалка мандра”, баща му я уголемиил и продавал сирене и кашкавал на немците. Професор Кирил Белокозев беше надскочил предците си и се надяваше синът му да стане академик. Академик можеше да стане, но не и пълноценен мъж.
Анна отвори поставения на нощното шкафче плик, извади изписан лист и добави: „Сине, обичам те такъв какъвто си!” Затвори плика и го постави на предишното му място. Отпи голяма глътка и отново се замисли.
Добре, че Кирил не е знаел, той толкова мразеше „обратните”, както ги наричаше. Необяснима за мен омраза. Дали и той не е имал такива наклонности и се е борил с тях? Няма отговор. Щеше да умре, ако разбере, че синът му е... Да умре?!... Да умре?!...
Повтаряше думата, сякаш мисълта й е блокирала, забила се е в определен миг от времето и не може да продължи естествения си ход. Анна се помъчи да запълни празното пространстно с визия. Мъжът й тръгва към вилата наспал се, бодър, весел, махва й с ръка... след два часа получава инфаркт и умира. Тони е преспал там, казва, че бил сам, но е излъгал. Кирил ги е заварил двамата със Светльо и е разбрал. Истината го е убила. Не е могъл да я понесе. Затова в скръбта на Тони имаше чувство за вина, а Анна го успокояваше, че не е могъл да спаси баща си. Инфарктът, както казаха лекарите, бил масиран.
Истината е била пред очите ми, а аз не я виждах.
Изпита чувство, че е живяла в свой свят, обвит в мъгла. Нещо в нея се надигна, сълзите рукнаха, смесиха се с аркансила, размазаха фон дьо тена, като мътни вади се стекоха по лицето й, като отмиваха спомени и илюзии, отнасяха мисли и чувства и превръщаха цялото й същество в черупка на мида, изхвърлена на пуст плаж.
Плака, докато съдът със сълзи се изпразни, хлипанията намаляха, дишането се успокои и сетивата започнаха да възприемат нормално света. Седеше пред огледалото, пред собственото си карикатурно изображение. То върна способността й да действа и тя с настървение започна да трие размазалия се грим.
Някой позвъни, но Анна не обърна внимание.
Вгледа се в издължения овал, хлътнали страни, изпъкнали скули и изтънял нос, в загубилите блясък и потънали в кухините зелени очи, в криещите се устни, щръкналата брада и характерният жълт цвят. Фон дьо тенът бе придал на лицето й розов отенък, бе позаоблил чертите и позагладил бръчките. Сега в огледалото се оглеждаха промените, които бяха настъпили с развитието на коварната болест и затова от доста време го избягваше.
Никой не може да я обвини, че не се е борила. Изтърпя операцията, облъчванията, но с разсейките не можеше да се пребори. Животът се изплъзваше и дните до финала намаляваха. С диагнозата се отключи мисълта за смъртта – последния щрих, финалният акорд, поантата на целия живот и посрещането й дава завършеност на личността. Анна се попита кога би искала тя да дойде – изненадващо в съня й, набързо както при Кирил и Анди или да й даде време да се подготви и да я изчака. Да успее да прегърне сина си, да се сбогува с хората, които обича, да пие кафе с приятелките и мълчаливо да се разделя с тях, за последен път да се слее с вълната и да почувства топлината на пясъка или да се порадва на стелещия се сняг, да прегледа снимките на местата, по които е пътувала и си спомни маловажни случки, от които всъщност е изтъкан животът, да направи равносмета на постигнатото, което сега няма значение, да запали свещ и полее цветята на гробовете на близките. Кой знае кога някой ще ги посети.
Не аз направих избора, съдбата ми даде време, без да ме попита, но сега - АЗ имам право да реша как да използвам времето и докога...
Няма да се разкрасявам. Ще бъда това, което съм. Вече съм готова. Разговарях с Беба по скайпа... Обядвах с Тони, прегърнах го. Очите му се насълзиха и побърза да излезе... Въобще приключих с реалния свят! Остава един последен разговор ли, размисъл ли... с Всевишния. Откъде да започна? От началото, че е най-лесно. Като е създал Вселената, сигурно е бил самотен сред величието и красотата й, затова създал тварите, но почувствал нужда да обича и да бъде обичан. Тогава „по свой образ и подобие” изваял две същества, за които да се грижи, а те да го боготворят.
Звънецът истерично зазвъня. Някой непрекъснато го натискаше Анна отвори вратата и учудено погледна жената пред себе си.
- Знаех, че не чуваш. Таксата за кооперацията. Не си плащала отдавна.
От последните изследвания. Битовите подробности престанаха да ме интересуват.
Мълчаливо извади парите от портмонето си, подаде ги, разписа се в измачкан тефтер и затвори вратата.
Вече нямам задължения. И данъците съм платила, и водата и тока, и парното... До къде бях стигнала? Май до Адам и Ева. Те не били благодарни, бързо нарушили единствената забрана, обвързали се с греха, загубили безсмъртието и се превърнали просто в мъж и жена.
Анна, философстваш ли? Да. Навлизаш в област, в която нямаш никакви знания? А кой има? Всички сме невежи, непростимо невежи. Нали трябваше да станем атеисти. Оправдание ли си търсиш? Може и така да се каже, но по-скоро обяснявам позицията си. Трябва да събера отделните аргументи, които предъвквам от доста време, затова почнах от началото, за да оправя хаоса в главата си.... Ако съм ”образ и подобие”, значи съм едновременно творение и творец. Бог е поверил голяма отговорност на плещите на грешния човeк. И той се е справил - създал е останалата част от днешния свят. Затова се иска смелост, дръзновение, идеи, дори гениалност, а свещеникът казва, че Бог обича смирените, тези, които вярват, без да се съмняват, които, търсят подкрепа, молят го да им помогне да сбъднат желанията си, които се разкайват след греховете, които са извършили, искат прошка, а злото е сторено... Но смирените не творят, а създателите се гордеят с творенията си. И аз не съм смирена и плътските удоволствия ми харесват и съм горда, а гордостта е порок... Отплеснах се и загубих нишката.
Уморена съм. По-трудно е, отколкото смятах. Мисълта ми се накъсва. Искам да кажа, че човек, когато взима решение, винаги преминава през съмнения и аз ги преживях. Сложих на везните любовта и греха. Кое трябва да доминира? Избрах любовта. Ти си благословил майчинството, значи имам право да бъда преди всичко майка и да обичам сина си. Защо да не му спестя мъката, страданието да вижда агонията на тялото и духа ми. Защо да не остане споменът за майка му такава, каквато е била, а не да вижда твоето подобие унизено в грозотата си. Не! Това не е суета!
Стана от креслото!
Това е уважение към формата, към обвивката, в която си скрил душата.
Движението подпомагаше мисълта й. Така преподаваше, като се разхождаше пред банките.
Защо моят избор да е грях?
Вече не мислеше, а говореше.
Не си ми дал възможност да избера пола си, родителите, държавата, в която да се родя, националността си, времето. Какво съм аз - естграон, досие, щатна бройка, данъкоплатец. Аз съм номерирана, прошнурована, заведена на отчет от раждането до смъртта.
Задъха се от напрежение.
И Ти ми забраняваш САМА да реша кога и как да си отида от този свят! Само на смъртта си мога да бъда истински господар. Отнемаш ми това право – било грях! Не съм съгласна! Не съм!
Фарове на кола блъснаха светлина в прозореца и я попитаха с кого разговаря така разгорещено. Анна опря лакти на перваза и се загледа в колата. Беше такси. Някой отиваше някъде или се прибираше от някъде. И тя се бе запътила, но не знаеше адреса. Насочи погледа си в парчето небе между два блока. Само там можеше да открие този, който не отговаря на въпроси и на обвинения.
Сигурно съм богохулник, но богохулникът признава Създателя, общува с него, разговаря, благодари, спори, не е съгласен, обвинява го за страданията по света, за несправедливостите, но той е по-близо до Бога от атеиста... Не съм атеист! Аз съм като повечето хора, които вярват, че има Божествена сила, която наричат с различни имена. Някои са готови да умират и убиват заради нея. Аз не съм от тях...Пак се увлякох. Уискито е виновно. Време е...
„Всичко е наред”както казват по филмите при мойта ситуация. И защо да не е наред, ние цял живот бързаме, тичаме, летим - всъщност към покоя.
Анна изсипа в ръка ситните дражета и ги пое с останалото в чашата уиски. Ледчетата се бяха стопили. „Топло нищо не струва!” махна с ръка.
Отиде отново до прозореца, пое аромата на липата, наслади се на нощната тишина, изтри насрещните блокове, нарисува с ръката на дете кръгла луна, превърна тъмнината в море и погледът й се плъзна по лунната пътека. Някъде животът продължава.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4336
