ТАТУЛ

Нощем цветовете се затварят“,
показва белите чашки на растението Дороте,
край блока, на ъгъла.
„А, татул!“, израства в ума ми името
и разказвам сюжета на българския роман.
"Може да се използва“,
шепти француцойката с къдрави дълги коси.
Любопитството й
надига на пръсти апетита ми
да гадая срещу кого ще използва отровата.
Цяла вечер в ресторанта тя слуша,
а зелените й очи
се наливат с червено вино Cotes du Rhone.
Виждам я в тъмна стая,
за решетки служат бившите й мъже,
размахва ножица – не вълшебна причица. 
И страстта й става фризьор.
Огънят изяжда косите
и видението – почти сълзи, -
изтича в устата на сервитьора:
„Много благодаря за бакшиша!“