Той беше гладен. Бавно и неусетно гладът се бе превърнал в негов неканен спътник, в сянка, която не можеше да прогони. Доскоро майка му отиваше на лов всяка нощ и всяка сутрин се връщаше с храна за него. Но вече минаваше пети ден, а нея все още я нямаше. Той все повече отпадаше и губеше сили, а всяко движение го изтощаваше. Реши да напусне пещерата, в която се беше родил, за да се опита сам да си хване нещо. Но се оказа твърде бавен и тромав. Макар че все още растеше, тялото му вече беше добре развито. Когато имаше храна, усещаше надигащата се мощ на мускулите си. Искрящите му тъмносини люспи бяха започнали да се втвърдяват. Но крилете му още бяха твърде слаби за полет и само се удряха в клоните на дърветата, спъвайки всяка негова крачка. Гората лениво се къпеше в късните следобедни лъчи на слънцето и не се интересуваше от него. Ако искаше да живее, трябваше сам да си хване храна. И то бързо, докато още имаше сили.

   Гладът изостряше сетивата му и скоро той долови някакъв лек шум. Сякаш хищник се прокрадваше към нищо неподозиращата си плячка. Но нещо нарушаваше ритъма на леките стъпки. Той притихна и се сниши над земята, опитвайки се да се слее с нея. Не можеше да повярва на късмета си. Острият му слух услужливо беше разкрил всичко необходимо за приближаващата го храна. Към него идваше двуного и определено куцаше.

   Като внимаваше да не издаде присъствието си, той следеше своята жертва с едно око. Погледът му минаваше през дупка в листата, докато дърветата криеха едрото му тяло. Вечерята му изглеждаше странно. Тя едва пристъпваше с десния си крак и се подпираше на крива дървена пръчка, а бледозелената й кожа беше разкъсана на много места и се вееше на вятъра. Но най-много го озадачи, че въобще не кървеше. Той би надушил кръвта отдалече.

   Тъкмо когато се чудеше дали първо да я удари с лапата си, или направо да я захапе, той долови някакво звънтене. Човекът пред него явно също го чу, защото се приведе надолу и преценяващо огледа дърветата. Вероятно решаваше дали да побегне, или да се скрие.

   Риналу недоволно удари с опашката си по земята. Той не харесваше името, с което майка му го беше дарила. Не му харесваше дългото й отсъствие, нито изпълнилият стомаха му глад. Не харесваше и факта, че все още не можеше да лети. Но това, което особено не харесваше точно в този момент, беше перспективата да изпусне сигурната си плячка. Стресната от шума, тя старателно бе прегледала гъстия храсталак и сега се взираше право в него, неспособна да помръдне от ужас. Нямаше смисъл да се крие повече и той тромаво се запрепъва към нея, опитвайки безуспешно да присвие по-плътно крилете си до тялото. Прекърши като сламка едно младо дръвче, блъсна се в друго, доста по-старо, и протегна раззинатата си паст към човека.

   В далечния край на малката полянка се появи второ двуного, цялото покрито с блестящи люспи. Приличаше малко на дракон, но нямаше криле, нито пък опашка. И беше много по-дребно на ръст. Риналу смътно си припомни разказите на майка си за двуногите. Тя му обясняваше, че имало различни видове, че някои от тях били опасни и трябвало да ги избягва. Но колкото и да се напъваше, за нищо друго не можа да се сети.

   Докато се опитваше да класифицира новодошлия, иззад зелената стена от дървета и храсти изникна още един. За разлика от втория, той изобщо не приличаше на дракон, защото нямаше ръце. По-точно имаше, но бяха някак странни. Едната беше голяма и кръгла, а другата - тънка и много дълга, с един-единствен остър нокът на края си.

   Притиснато между двете заплахи, зеленото двуного пред Риналу се опита да изкуцука встрани. Драконът застина с единия си крак във въздуха, внезапно осъзнал, че сияещите хора още не го бяха забелязали. Погледите им бяха приковани в този, когото преследваха, и те с радостни викове тичаха насам. Бяха значително по-едри от едва кретащата си жертва, а и бяха двама. От тях ставаше чудесна вечеря, пък и дребният едва ли щеше да избяга. Риналу реши да си го остави за утре.

   Като избра точния момент, той се подаде между дърветата. Удари с опашката си първия човек в гърдите, докато мощните му челюсти захапваха втория през кръста. Ниските слънчеви лъчи вече не успяваха да осветят притъмнялата полянка. Там, където високите дървета хвърляха тежката си сянка, тревата изглеждаше маслиненозелена. Тъмночервените капки кръв, които се поръсиха върху нея като тих есенен дъждец, приличаха на накацали калинки.

   Острите нокти на Риналу с лекота се справиха с люспестата броня на двуногите и скоро той заръмжа от удоволствие. За пръв път от пет дни насам не чувстваше глад. Насочи ситият си вече поглед към зеленокожото, което тъкмо беше успяло да прекоси обратно поляната. Закуската се опитваше да се измъкне, но той можеше да си поиграе малко с нея, преди да я убие.

   Лениво настигна плячката си и леко я перна през краката, за да я събори на земята. Вече по гръб, човекът протегна напред пръчката, с която се подпираше, в напразен опит да се защити. Ревът на дракона отекна в близките скали и се върна обратно още по-ужасяващ.

- Спри! Не убивай!

   Риналу застина за миг, оглеждайки се напрегнато. Досега никой друг не беше говорил с него, освен майка му. Но нея все така я нямаше, иначе веднага би доловил присъствието й. Жълтите му очи отново се забиха в дребното създание пред него:

- Ти ли говориш, зеленокожо човече?

- Зелена кожа? Но аз... А, дрехата ми. Не, това не е моята кожа. Ние правим... такива неща... и ги носим... върху себе си.

- И защо да не те убивам? - Нервното заекване на двуногото забавляваше Риналу.

- Защото... разумът по света е такава рядкост, че всички, които го притежаваме, трябва да си помагаме.

- Умението ти да говориш не те прави разумно. Може просто да повтаряш каквото си чуло.

- Но аз говоря направо в съзнанието ти. Това не го може всеки.

- Е, разумно или не, за мен ти си просто закуска. Аз трябва да се храня, а от теб нямам никаква полза. - Ноктестата му лапа прикова плячката към земята.

- Лов! - припряно извика тя в главата на дракона.

   Драконът погледна удивено лежащия човек, после едва не се затъркаля по земята, разтърсван от гръмотевичен смях. Но не успя да укроти вълнението, разлюляло фините синьо-зелени люспички около очите му. Нито да сдържи избликналите си сълзи, които покапаха по земята.

- Какъв лов, та ти едва се влачиш, по-бавно си и от мен? Но даже и да можеше да ходиш нормално, пак нищо нямаше да хванеш. Не разбирам как още не си умряло от глад?

- Виждаш ли тази пръчка? Казва се "лък" и може да праща други пръчки много бързо и много далече. Ако сега ме изядеш, получаваш едно хранене. Но ако ме оставиш жива, ще ти нося храна всеки ден. Ще ти ловя катерички, а може би и нещо по-голямо? Какво ще кажеш?

- Хм... Това ще е интересно да се види. Пък и винаги мога да те изям.

- Точно така. Винаги можеш - нервно преглътна човекът и тромаво се изправи, подпирайки се на лъка си.

- Защо те гонеха тези другите, които бяха като теб?

- Те въобще не са като мен. - Възмущението проби през страха и изпълни дребничкото тяло на двуногото. - Ух, как да ти го обясня? Аз съм като майка ти, а те са като теб.

- Искаш да кажеш, че ти можеш да летиш, а те - не? Но ти нямаш криле? Пък и аз съвсем скоро ще мога да летя, така че...

- Нямам това предвид - прекъсна го момичето. - Искам да кажа, че ние създаваме живот, докато вие можете само да го отнемате.

   Алгира с погнуса подритна кръглия, белязан с глава и мечове щит на единия от доскорошните си преследвачи. Мисловният разговор, който водеше с дракона, както и постоянната опасност за живота й, бяха изцедили малкото останали й сили. Тя едва се държеше на краката си, но трябваше да остане права. Оцеляването й зависеше от това да прилича колкото се може по-малко на безпомощна плячка.

- Мога да ти бъда приятел. Но ако ме убиеш, оставаш напълно сам. - Тя трескаво търсеше спасителни аргументи.

- Какво е "приятел"?

- Приятел е някой, който се грижи за теб. Който цени живота и щастието ти колкото и собствените си. Че дори и повече. Това е най-близкото нещо до майка, което някога можеш да имаш.

   Макар и трепереща от ужас, Алгира издържа тежкия поглед на Риналу. Жълтите му очи пламтяха в мрака на бързо настъпващата нощ. Накрая той изпълзя встрани, като клатеше тежката си глава и недоволно ръмжеше. Почувствало се в относителна безопасност, момичето се загърна доколкото можа с изпокъсаната си светлозелена рокля и мигновено заспа. Драконът отново остана сам, опитвайки се да намери следа от мисъл или спомен в угасналото й съзнание. Но тя беше толкова изтощена, че дори не сънуваше. Накрая и той заспа.

......

   Целия роман можете да си изтеглите от сайта:
     https://DeadMagica.WordPress.com/Books/DragonsTears

              Ето и малко инфо за мен:
   Завършил съм математическа гимназия в Благоевград и Техническия Университет в София, специалност "Изчислителна техника". Любимите ми филми са фантастични и фентъзи приключения като "Звездни войни" (първите шест), "Индиана Джоунс", "Матрицата", "Сърцето на дракона", "Ерагон", "Джон Картър" и др. Любимата ми музика е хард-рок и хеви-метъл - "Скорпиънс", "Айрън Мейдън", "Джудас Прийст", "Соната Арктика", "Амарант", Дио, Ингуи Малмстийн и т.н. Любимите ми автори са Айзък Азимов, Артър Кларк, Клифърд Саймък, Робърт Шекли, Станислав Лем, братя Стругацки, Тери Пратчет, Урсула ЛеГуин, Конан Дойл и т.н.

   Фентъзито и фантастиката винаги са били любимите ми жанрове, тъй като дават най-голяма свобода за полета на въображението както на автора, така и на неговите читатели. Защото те всъщност са спътници в приключенията и заедно се вълнуват за съдбата на героите. Любима тема в произведенията ми е процесът на изграждането на доверие, което по-късно преражда в приятелство. Също много обичам разследването на загадки, което увлича и читателя и му дава възможност да участва, макар и косвено, в историята. И разбира се напрегнатите и динамични сцени на битки и преследвания, които повишават адреналина.

   Написал съм два романа - "Мъртва магия", която е смесица между технологии и магии и "Сълзите на дракона", който е класическо приключенско фентъзи. Повечето ми разкази  също са в тези жанрове и разглеждат от различни ъгли вечната тема за борбата между Доброто и Злото. Обичам простите сюжети с малко герои, защото така вниманието остава съсредоточено върху самото действие. Предпочитам по-кратките и стегнати природни описания, защото смятам, че основната им цел е да помогнат на читателя да се потопи по-дълбоко в атмосферата на сцената и да усети "на живо" случващото се.
Имам и двадесетина стихотворения, които, както и останалото ми творчество, са достъпни безплатно на сайта ми "http://deadmagica.wordpress.com/"