За романа „Емигрантът“ от Владо Любенов

     





                                                                    Христина Панджаридис

Романът на Владо Любенов е като навиване на едно кълбо. Страница след страница кълбото расте, но преждата не се свършва... А кое е „преждата“ в случая? Неуморният дух. За всички ни той носи различни имена. Същественото е да го притежаваме, а не как го именуваме. Да го притежаваме и да го ползваме.
Историята започва с изваждане от куфарчето на три банкноти по сто дойче марки и завършва в...замък. „На петстотин години. Един огромен и мрачен старчески дом. Единственото светло нещо там били лудите старци.“
В творбата авторът очаква героят му да се обърка, откаже, отчая от идеята си да замине извън България. Да се умори, да миряса от надеждите за далечни краища. Мнозина изчерпват, бързо или бавно, но изчерпват запаса си. Героят Владо – не. Той е пълен до безкрайност. Владо е животът. Как да живееш, ако не вярваш? Владо е машина за произвеждане на енергия, на позитивизъм. Как да вървиш по пътищата, ако не носиш на гърба си увереност, глътка лудост, че ще спечелиш? Защо да се събуждаш, ако не смяташ да правиш важните за теб неща? Владо е баща, привързан към децата си и техните нужни за него са закон. Не бяга от отговорност, а бяга срещу течението.
„Емигрантът“ е един неспокоен текст, който се чете приятно и леко. Изреченията са стегнати и няма разточителство на изразни средства. Няма отклонения по тревата и небето. Има действие и напрежение, много очакване. Неспокойствие. Сурова действителност, но и обич. Писателят симпатизира на героя си. Опитва се да го разбере, да му помогне, да го подкрепи. Не го осмива. Прощава му и спестява забележки от всякакъв род. Възхищава му се в отделни моменти. Подбутва го да взима решения.
Героят на романа, емигрантът, е човек, който стои в родината си, поработва, но мислите му са вечно извън нея. Той я е „отписал“ от своята представа за уют и подреденост, от бъдещето си, където се вижда щастлив. А щастлив може да бъде само някъде другаде: не е ясно дали ще е в Канада, Австралия /твърде отдалечени са!/, Австрия, Франция, Германия...
Авторът си признава, че не му се емигрира. „Тук всички ни унижават по равно и безплатно. А това някак те успокоява и те прави щастлив.“ Героят му си повтаря само и непрекъснато този рефрен. Идеята му е двигателят на дните, въртележката, която го изкачва ту нагоре, ту надолу.
Добре разказаната история и чувството за хумор, което се грижи да не ни обхване отчаянието за непрекъснатите беди и трудности, изливащи се над Владо, е поднесено с майсторски премерени дози. Тъкмо да се разплачеш и се засмиваш.
„Емигрантът“ е увлекателен роман, който ни изправя пред въпроси, които избягваме да си задаваме на ум и на глас, и да насочваме към откровеност и другите. Рано или късно въпросите ни пресрещат. Защото емиграцията не е единствено прекрачване на държавната граница. Емиграция е и отдърпването от света около теб, от заобикалящата те действителност. Не сме ли „абонирани“ емигранти в постоянно пътуване към себе си, към неизвестната наша същност? Каквито и да ги вършим, каквито и попари да дробим – не трябва да изпуснем надеждите ни да емигрират и да останем самотници в гъсто населена земя. Земя, пълна с народ, в която всеки в някакъв миг остава сам.
Като читател съм леко озадачена, че и в най-нелицеприятните моменти, когато иначе хората се хващат гуша за гуша и ръсят невъздържано псувни, авторът запазва едно идилично спокойствие. Не че на ухото ми липсват гърмежи и шум от сбивания и счупени стъкла, но се чувстваш отдалечен, дистанциран от случващото се. Все едно натрупаната прах от разказваното време е почистена, дезинфекцирано е и за теб няма опасност да се нацапаш, да се изгубиш в паяжините на заблудите, или да се заразиш с вируса на особняка Владо. Дали защото миналото е изписана вече страница, но настоящето и бъдещето могат по нейзнайни начини да я прекопират и да пресъздадат още по-жесток нейн вариант?

Четенето на книгата е отмора, и закачка, и настроение, и удоволствие! Бях забравила за тези качества и сега им се насладих!
 

Трудно е цъфнеш ако те пресаждат от една саксия в друга на старите ти години. Но и вътрешната емиграция никак не е по-лесна. Обаче все пак има доста радости наоколо и не трябва да пътуваш далеч, стига да отвориш очите на душата си.

a е мисия.Поздрави!:)