Постинг
22.12.2013 06:00 -
Ружа Велчева: Роза на брега
Разказ
- Още две мастики със сух таратор... - сервитьорът се облегна на плота и намигна на барманката, пускайки влажен поглед в деколтето й.
Те, двамата, седяха както винаги на масата в дъното.
Но сервитьорът не знаеше това, защото беше за първи сезон.
В края на лятото беше толкова хубаво да са тук, както винаги, през всичките тези 40 години.
Роза се опита незабелязано да оправи гънките на роклята си, обгърнала нежно наедрялото й тяло. Лявата обувка й стягаше нетърпимо.Тя я изхлузи и размърда облекчено пръстите на крака си. Добре, че покривката на масата е достатъчно дълга и няма да се изложи.
Още не беше го докоснала. Протегна, както някога дългите си пръсти и леко погали ръката му. Ток премина през тялото й. Както някога. Усмихна му се, премрежила сините си, вече поизбледнени с годините очи и дълго изучава лицето му. Някъде беше отлетял буйният рус перчем, бръчки браздяха умното чело, бирено коремче опъваше неустоимо моряшката риза, но очите, очите бяха същите – една бездна от синьо-зелени вълни, над които проблясваше гордата сянка на буревестника...
- Не си се променил. Все същият чаровник си!... - промълви тя закачливо и погали пак нежно ръката му.
- И ти си останала все същата дяволита лъвица! - усмихна се той, отпи една мъжка глътка от мастиката, много внимателно остави чашата и потърси ръцете й през масата. - Имам изненада за теб.- И той извади една книга. - Влязох преди дни в антикварната книжарница до Ларгото, нали знаеш, че това ми е любимото развлечение от години... Прелистих много книги, издавани през онези години и ...на една от тях, „Вечни спътници“, открих твоето име. Сърцето ми направо подскочи – все едно, че теб държах в ръцете си. Купих я, за да ти я подаря днес.
Роза погали книгата. В онези трудни години често се налагаше да носи книгите си на антикваря, за да си купи хляб или лекарства. Съдбата често си прави шеги с нас, а понякога изненадите й са повече от съдбоносни. Както преди 40 години, когато те, бегли познати, се срещнаха на улицата, той имаше нужда от човек с паспорт да гарантира за него, за да си получи един хонорар по пощата. Тя имаше паспорт в себе си, парите бяха получени и той поиска да почерпи за услугата. Тук, в това малко ресторантче край морето.
В онези години брегът не беше презастроен и ресторантът беше една малка перла на педя от пясъка. Сега, когато дойдоха бетонът и жаждата за бързи печалби, той изглеждаше като малко врабче сред лъскавите пауни на новите спа -комплекси и дискотеките. Но за тях той си остана най-хубавият ресторант на света. И двамата бяха видели много от широкия свят, но винаги в този ден на късното лято идваха тук, за да изживеят заедно техния един единствен ден в годината, на който имаха право! Докато един от тях пропусне срещата, което ще означава, че им остава една единствена среща, там горе, където вече няма кой да ги раздели...
Роза потръпна, уплашена от тази си мисъл и потърси очите му. Ласкавите светлинки в тях я погалиха, невидимо за намусения сервитьор, барманката и изобщо за целия свят, който ги заобикаляше – лъскав и враждебен...
Знаеше за неговите сериозни проблеми със сърцето. Дългите години, прекарани в морето, бяха уморили, почти до смърт, неговото голямо, обичащо, смело сърце. Два инфаркта, няколко стенда, 5 байпаса...Това,от което имаше нужда сега Капитанът, беше едно ново, здраво сърце...Тя много беше мислила за това. В нейния празен, несподелен живот, в който светеше само този един единствен ден в годината, нямаше деца, нямаше други мъже, нямаше бъдеще...И решението й се беше оформило спонтанно и то беше това, което я крепеше цяла година...
Капитанът я погали с очи. Беше натежала с годините, буйните огнени коси сега бяха руси, по момчешки къси и прилежно пригладени, но очите й, тези синьо-зелени бездни в тях, които го приласкаваха, канеха на онова неповторимо пътуване, което беше само тяхно и неподвластно на времето и годините...
Навън бавно притъмняваше. Слънцето бавно се разтваряше в обятията на късното море.
Роза притеснено се извини и хлътна в тоалетната.
Бавно, почти с любовна нежност извади шишенцето с хапчетата. Изсипа ги в шепата си и ги изпи наведнъж, като дълго преглъща с вода от чешмата. Вече спокойна, сложи предварително приготвената бележка в джобчето с личната й карта и здравната книжка. Там, на последната страница тя беше записала с красивия си, нареден като мъниста почерк „ Дарявам сърцето си след моята смърт на....“ Погали с пръсти името на Капитана и вече спокойна, пооправи червилото си и излезе навън.
Платиха и бавно заслизаха по пътеката към морето.
- Нали може да си събуя обувките, както някога?...
Тя извинително се усмихна и, недочакала отговор, свали с огромно облекчение лъскавите черни инквизитори със 7 сантиметрови токчета.
Хванати за ръце, като две изгубени, малки деца, които се страхуват от прииждащата тъмнина, те бавно вървяха към брега на морето, за да изживеят заедно, до края, техният един единствен ден в годината, на който имаха право...
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4336
