Постинг
30.06.2013 06:00 -
Виолета Воева: Няма да чуеш любовни думи от мен
Любовни думи в немерена реч
С посвещение
Няма да чуеш любовни думи от мен. Никога, никога повече!
Ще изкопая дупка под ореха отсреща, ще се наведа и тихичко ще ги изрека за последен път, заедно с онова тайно, магическо заклинание, което измислихме двамата с теб. После, ще ги затрупам с пръст, листа и клони. Сигурна съм, че земята и корените ще ги чуят и запаметят, за да ги запазят за себе си.
Вече започнаха дъждовете. В този сезон те са дълги. Упорити. Проникновени. И тъжни, защото напускат небесните си гнезда завинаги. И по стръмните улеи на въздуха ще търсят пролуки към корените, за да потънат в дълбокото, без да са изпратени от никого. И там, в тесните галерии, лъкатушещи като критски лабиринти, ще се движат тихо, опрени плътно до зидовете, вслушвайки се във всеки подземен звук и тътен.
А думите, думите са сигурно някъде в дъното на мрака, вече в неподредени, объркани изречения, без чувства и последователност. Въпросителните са в началото, в средата - са възклицанията, а точката я няма. Събрали студ и ужас, те се блъскат отчаяни помежду си и удрят от безсилие с юмруци стените на тунелите, с надеждата, че някой ще ги чуе и освободи. В тъмното обаче, мъчно може да се намери ключа за портата на тази обречена на вечна самота каторга.
Но дъждовните капки лека-полека ще стигнат до самия край на земята. И тогава думите ще доловят мелодичния им звън, който ще ги извади от вцепенението им и отново изреченията ще се подредят стройно и завършено. А после, по тънката сребърна стълбица на издишаната пара, те ще се изкачат нагоре към светлината. За да наситят със смисъл облаците. И да станат метафора в нечие стихотворение.
Въртележка за двама
Пред мен е пътят - извита от земята до небето древна спирала, с изронени серпантини, които водят и надолу, и нагоре . Погледна ли към тях, виждам необезопасените им завои, без никаква видимост. Нямам дори пътна карта, нито стар атлас, нито спомени от минал живот, за да знам началото и края им.
Пресичайки въздуха, вярвам, че се движа напред . Следвам северния вятър, който с ударите си го разсича и пейзажите, като узрели шушулки от две различни вселени, се отварят, а зърната им се пръскат тук и оттатък. Притъмнява ми от ударите по челото и от болката в сърцето. Няма спасение под този почти метеорен дъжд, който свързва по вертикала битиетата.
И зад мен е същият хаос. Защото този жив кръг ни разкарва, като с детска въртележка, и от ляво на дясно, и обратно, а после - отново, и отново в същия ред, докато ни се завие свят и паднем двамата, замаяни в пушилката. А ако успеем да се изправим, трябва да продължим да се движим по набръчкания от стъпки свят, хванали отново под ръка светлината.
Предпоследна страница
Риана от читател! Вижте какво тяло само!
Патология на очите при заболяване на чер...
Риана от читател! Вижте какво тяло само!
Патология на очите при заболяване на чер...
Търсене
За този блог
Гласове: 4340