Постинг
30.06.2013 06:00 -
Виолета Воева: Няма да чуеш любовни думи от мен
Любовни думи в немерена реч
С посвещение
Няма да чуеш любовни думи от мен. Никога, никога повече!
Ще изкопая дупка под ореха отсреща, ще се наведа и тихичко ще ги изрека за последен път, заедно с онова тайно, магическо заклинание, което измислихме двамата с теб. После, ще ги затрупам с пръст, листа и клони. Сигурна съм, че земята и корените ще ги чуят и запаметят, за да ги запазят за себе си.
Вече започнаха дъждовете. В този сезон те са дълги. Упорити. Проникновени. И тъжни, защото напускат небесните си гнезда завинаги. И по стръмните улеи на въздуха ще търсят пролуки към корените, за да потънат в дълбокото, без да са изпратени от никого. И там, в тесните галерии, лъкатушещи като критски лабиринти, ще се движат тихо, опрени плътно до зидовете, вслушвайки се във всеки подземен звук и тътен.
А думите, думите са сигурно някъде в дъното на мрака, вече в неподредени, объркани изречения, без чувства и последователност. Въпросителните са в началото, в средата - са възклицанията, а точката я няма. Събрали студ и ужас, те се блъскат отчаяни помежду си и удрят от безсилие с юмруци стените на тунелите, с надеждата, че някой ще ги чуе и освободи. В тъмното обаче, мъчно може да се намери ключа за портата на тази обречена на вечна самота каторга.
Но дъждовните капки лека-полека ще стигнат до самия край на земята. И тогава думите ще доловят мелодичния им звън, който ще ги извади от вцепенението им и отново изреченията ще се подредят стройно и завършено. А после, по тънката сребърна стълбица на издишаната пара, те ще се изкачат нагоре към светлината. За да наситят със смисъл облаците. И да станат метафора в нечие стихотворение.
Въртележка за двама
Пред мен е пътят - извита от земята до небето древна спирала, с изронени серпантини, които водят и надолу, и нагоре . Погледна ли към тях, виждам необезопасените им завои, без никаква видимост. Нямам дори пътна карта, нито стар атлас, нито спомени от минал живот, за да знам началото и края им.
Пресичайки въздуха, вярвам, че се движа напред . Следвам северния вятър, който с ударите си го разсича и пейзажите, като узрели шушулки от две различни вселени, се отварят, а зърната им се пръскат тук и оттатък. Притъмнява ми от ударите по челото и от болката в сърцето. Няма спасение под този почти метеорен дъжд, който свързва по вертикала битиетата.
И зад мен е същият хаос. Защото този жив кръг ни разкарва, като с детска въртележка, и от ляво на дясно, и обратно, а после - отново, и отново в същия ред, докато ни се завие свят и паднем двамата, замаяни в пушилката. А ако успеем да се изправим, трябва да продължим да се движим по набръчкания от стъпки свят, хванали отново под ръка светлината.
Търсене
За този блог
Гласове: 4340